— Търсим само покрив над главите си и по няколко гроша за труда си от време на време — каза Саймън.
Калайджията изгледа меча на колана на Саймън и ризницата, която се подаваше изпод ръкавите му.
— Прекалено добре сте въоръжен за свещар, сър — тихо каза той. — Но предполагам, че е заради несигурните пътищата напоследък.
И кимна в знак на нещо като одобрение, сякаш за да подскаже, че каквото и да си е помислил за един свещар, който носи доспехи на рицар — макар и поодрипавял рицар, който е виждал и по-добри времена, — не вижда никакви причини да задава повече въпроси.
Саймън схвана косвения намек за подкана да прояви съответното любезно равнодушие и му подаде ръка за сбогуване, докато се връщаха към пътя.
— Да се нуждаете от нещо? — попита мъжът, щом хвана юздите на коня си, който стоеше търпеливо под дъжда. — Понякога получавам разни неща, тъй като не всеки има с какво да плати — ами… зеленчуци, железария… пирони, такива работи.
Саймън отвърна, че разполагат с всичко, от което имат нужда, докато стигнат до Фолшайър: беше сигурен, че нещата, от които се нуждаят най-много, няма да ги намерят в някаква просмукана от дъжда каруца. Но Мириамел поиска да погледне зеленчуците и избра няколко усукани моркова и четири глави лук, за които предложи на калайджията една монета. После му махнаха за сбогом и продължиха на запад по пльокащия от калта път.
Следобедът беше сивкав. Продължаваше да вали.
„Да се бях сетил да си взема шлема — мислеше Саймън. — Но пък сигурно все едно щях да съм като с кофа на главата и да я замерят камъни — докато не полудея“.
За да разсее Мириамел, той се опита да изпее една песен, за Бедулф и разпътната жена, на която го беше научил Шем Коняря и в която се разправяше за дъждовна буря и затова му се струваше подходяща, но повечето думи се изплъзваха от паметта му, а когато пееше частите, които беше запомнил, вятърът мяташе водата в гърлото му и на моменти той имаше чувството, че ще се удави. Накрая се отказа и продължиха безмълвно.
Невидимото през целия ден слънце най-после се показа под надвисналите като покрив над света облаци, от което тъмнината се сгъсти още повече. Продължиха да яздят под още по-студения дъжд, докато зъбите им не затракаха. Саймън вече се съмняваше в думите на калайджията, но най-после стигнаха до пътната станция.
Беше само някакъв навес от четири стени, покрив с дупка за пушека и изкопано в пода кръгло огнище, заградено с камъни. Отзад имаше навес за конете, но след като ги разседла, Саймън ги завърза в близката горичка, където щяха да са почти толкова на сухо, а и щяха да могат да пасат от оскъдната тревица.
Последният обитател на станцията — Саймън предположи, че е калайджията, който му се беше сторил свестен и съвестен мъж — беше донесъл дърва, преди да напусне. Бяха влажни и горяха трудно — наложи му се на три пъти да разпалва огъня, след като праханта изтляваше със съскане под мокрите клони. Двамата с принцесата си направиха яхния с моркови и глава лук, малко брашно и сушено говеждо от запасите на Мириамел.
— Топлата храна — заяви Саймън, докато облизваше пръстите си — е прекрасно нещо.
После вдигна купата и облиза последните капки сос.
— Имаш яхния по брадата — каза строго Мириамел.
Саймън бутна вратата на пътната станция, протегна ръце и напълни шепите си с дъждовна вода. Отпи малко, а с останалата се изплакна.
— Сега добре ли е?
— Горе-долу — отвърна тя и започна да оправя постелята си.
Саймън доволно се потупа по корема. После измъкна завивките си и ги постла до нейните. Тя ги огледа безмълвно за момент, след което, без да вдигне очи, издърпа своите почти от другата страна на огъня.
Саймън стисна устни, помълча и попита:
— Ще караулим ли? На вратата няма резе.
— Няма да е зле. Кой ще е пръв?
— Аз. Имам да мисля за доста неща.
Тонът му накара Мириамел най-после да вдигне очи. Тя го огледа внимателно, сякаш се опасяваше, че той може да направи нещо неочаквано и заплашително.
— Добре. Събуди ме, като се умориш.
— Вече съм уморен. Но ти също си уморена. Лягай и спи. Ще те събудя, след като поотпочинеш.
Мириамел легна, без да възрази. В пътната станция се възцари тишина, нарушавана единствено от потропването на дъжда по покрива. Саймън остана дълго неподвижен — наблюдаваше как отблясъците на потрепващите пламъчета подскачат по бледото й спокойно лице.
По някое време в ранните часове след полунощ Саймън усети, че клюма. Тръсна глава и се ослуша. Дъждът беше спрял, но водата продължаваше да капе от стряхата.