Той се надигна да събуди Мириамел, но спря до постелята й и се загледа в червеникавите отблясъци на дотляващите въглени по лицето й. Беше отметнала наметалото, с което се беше завила, а ризата й се беше измъкнала от мъжките бричове, които носеше, и виждаше бялата кожа от едната й страна и нежната извивка на кръста й. Саймън усети как сърцето му подскача. Копнееше да я докосне.
Ръката му сякаш сама посегна и пръстите му докоснаха кожата й нежно като пърхаща пеперуда. Беше хладна и гладка. Усети как настръхна при докосването му.
Мириамел изпъшка с безсилно раздразнение, замахна и го перца лекичко, сякаш изпитала неприятно усещане от полазили я пеперуди. Саймън моментално дръпна ръката си.
Остана за момент така, опитваше се да успокои дишането си като крадец, когото за малко не са хванали в момента на кражбата. След малко отново протегна ръка, но този път стисна едва-едва рамото й и внимателно го разтърси.
— Мириамел. Събуди се, Мириамел.
Тя изсумтя и се обърна с гръб към него. Саймън отново я раздруса, този път малко по-силно. Тя пак изсумтя протестиращо и посегна да се завие с наметалото, сякаш се опитваше да се защити от някакъв зъл дух.
— Хайде, Мириамел, твой ред е да пазиш.
Принцесата наистина беше заспала дълбоко. Саймън се приведе още по-ниско и каза в ухото й:
— Хайде, събуди се. Време е.
Косата й докосваше бузата му.
Мириамел се усмихна лекичко като на нечия шега. Очите й останаха затворени. Саймън припълзя, отпусна се до нея и се загледа в извивката на шията й. Плъзна ръка от рамото към кръста й, после се примъкна още малко, докато гърдите му докоснаха гърба й. Сега косата й докосваше цялата му буза, а тялото му обгръщаше нейното. Тя простена тихичко и като че ли доволно и се притисна едва-едва към него, след което отново притихна. Саймън спря да диша — боеше се да не я събуди или пък самият той да не кихне или да не се закашля и да разруши по този начин болезнено прекрасния момент. Топлината й обля цялото му тяло. Беше по-дребна от него, много по-дребна: можеше да я обвие и защити като броня. Мина му през ума, че е готов да лежи така цяла вечност.
Докато лежаха като две сгушили се котенца, Саймън се унесе и заспа, забравил за необходимостта от караулене, отнесена от съзнанието му, както реката отнася по течението си отбрулен лист.
Събуди се сам. Мириамел беше излязла пред станцията и разчесваше коня си. После закусиха — хляб и вода. Тя не спомена нищо за отминалата нощ, но на Саймън му се стори, че не долавя раздразнение в поведението й; сякаш частица от хладината й се беше разтопила, докато бяха лежали сгушени един до друг в сънищата си.
През следващите шест дни продължиха по Речния път, забавяни от монотонния дъжд, превърнал всичко в лепкава кал. Времето беше толкова отвратително, а пътят почти през цялото време така пуст, че опасенията на Мириамел да не бъдат разкрити, изглежда, понамаляха, но тя продължаваше да крие лицето си под качулката, когато минаваха през градчета като Брегшейм и Гаруинсуолд. Спяха в пътни станции или под пробитите покриви на крайпътни параклиси. Докато седяха един срещу друг в моментите между вечерята и заспиването, Мириамел му разказваше за детството си в Меремунд. В отговор той й разказваше за кухненските слуги и камериерките, но всяка следваща нощ й разказваше все повече за времето, прекарано с доктор Моргенес, за добронамерения хумор и редките избухвания на стареца, за презрението му към тези, които не задават въпроси, и за възхищението му от непредвидените житейски превратности.
Вечерта, след като минаха през Гаруинсуолд, Саймън се разплака, докато разказваше нещо, което веднъж му беше казал Моргенес за чудесата на пчелните кошери. Мириамел го гледаше изумена, а после го загледа някак особено, някак, както не го беше гледала никога, и въпреки че отначало той се засрами, не можеше да долови в израза й нищо презрително.
— Бих искал да ми е баща или дядо — каза той, когато се успокои.
После легнаха и макар че както обикновено Мириамел беше на една ръка разстояние от него, той усети, че е някак си по-близо, отколкото през всичките нощи, откакто се бяха целунали. Вярно, че след това я беше държал в прегръдката си, но тогава тя спеше. Сега тя лежеше в мрака до него и той почти долови някакво неизречено и нарастващо разбирателство между тях.
— Беше толкова добър с мен. Иска ми се да беше жив.
— Беше добър човек.
— Беше повече от добър. Беше… беше човек, който правеше това, което трябва да се направи. — Гърдите го стегнаха. — Умря, за да можем двамата с Джосуа да се измъкнем. Държеше се с мен, като че ли му бях роднина. Не биваше да умира.