— Никой не бива да умира — промълви Мириамел. — Особено докато е все още жив.
Саймън лежеше безмълвен и объркан. Преди да я попита какво иска да каже, усети хладните й пръсти да докосват ръката му и да се сгушват в дланта му.
— Приятни сънища — въздъхна тя.
Когато пулсът му се поуспокои, ръката й продължаваше да е в неговата. Накрая той заспа, стиснал я нежно, сякаш беше птичка.
Измъчваше ги не само неспирният дъжд и сивите мъгли. Самата земя под покрова на отвратителното време беше почти абсолютно безжизнена и потискаща като осеян с камъни, кости и паяжини пейзаж. В градчетата се мяркаха унили и наплашени минувачи, които не проявяваха дори полагаемите се към чужденци обичайни любопитство и подозрителност. Нощем вратите се залостваха и потъналите в кал улици опустяваха. Саймън имаше усещането, че минават през призрачни селища, чиито жители отдавна са ги напуснали и са останали само безплътните сенки на предишни поколения, обречени да обитават печално и безсмислено домовете на своите предци.
В сумрачния следобед на седмия ден, откакто бяха напуснали Станшайър, след един завой на Речния път зърнаха тантурестия силует на замъка Фолшайър да се извисява на фона на просналия се пред тях западен хоризонт. Някога хълмът под замъка беше покрит със зелени като кралски шлейф пасища, но сега, въпреки проливните дъждове, склоновете бяха голи. Тук-там билото беше покрито със сняг. В подножието му от двете страни на реката, неговата жизнена артерия, се беше проснал заобиколеният със стена град. На пристанищата покрай реката товареха на корабите фолшайърските кожи и вълна, за да ги откарат до Кинслах и по-надалеч и да ги върнат натоварени със злато и други стоки, благодарение на което Фолшайър отдавна беше един от най-богатите градове в Остен Ард, вторият по значение в Еркинланд след Ерчестър.
— Този замък принадлежеше на Фенгболд — каза Мириамел. — И като си помисля, че баща ми искаше да ме накара да се омъжа за него! Чудя се кой ли негов роднина се разпорежда там сега. — Тя сви устни. — Ако новият господар е като стария, надявам се всичко това да се срути върху главата му.
Саймън се втренчи в сумрака. Замъкът приличаше на причудливо нащърбена черна канара.
— Можем да стигнем в града преди свечеряване — каза той. — И можем да похапнем истинска храна.
— Мъжете мислят единствено за търбусите си.
Саймън реши, че твърдението й е невярно, но му стана приятно, че го нарече мъж, и се усмихна.
— А какво ще кажеш за една суха нощ в топла странноприемница?
Мириамел поклати глава.
— Досега имахме късмет, Саймън, но всеки ден се приближаваме все повече до Хейхолт. Много пъти съм идвала във Фолшайър. Има голяма вероятност някой да ме познае.
Саймън въздъхна.
— Добре. Но нали нямаш нищо против, ако отида да взема нещо за ядене, както направих в Станшайър?
— Само ако не ме оставиш да те чакам цяла нощ. Достатъчно отвратително е да съм съпруга на някакъв нещастен свещар, та да ми се налага и да стоя под дъжда, докато мъжът ми си пие бирата край топлата камина.
Саймън се ухили още по-широко.
— Ха, съпруга на нещастен свещар!
Мириамел го изгледа строго.
— Нещастен е, щом я ядосва.
Странноприемницата се наричаше „Катраникът“ и беше ярко осветена с факли, сякаш имаше някакъв празник, но щом Саймън надникна през вратата, разбра, че настроението вътре съвсем не е весело. Имаше доста посетители, около трийсетина души, разпръснати из обширното общо помещение, но разговаряха толкова тихо, че Саймън дори чуваше капещата от закачените им до вратата наметала вода.
Той мина между насядалите по пейките хора към дъното на помещението. Доста посетители обърнаха глави, за да го огледат, и мърморенето стана малко по-енергично, но той не отклони поглед към никого. Гостилничарят, слаб мъж с разчорлена коса и изпотено от разпалената пещ лице, вдигна очи, щом се приближи.
— Стая ли искаш? — Той огледа парцаливите дрехи на Саймън. — Две монети за нощ.
— Не. Само овнешко и хляб. И бира. Жена ми ме чака отвън. Пътуваме надалеч.
Гостилничарят викна на някой в другия край да прояви търпение, след което огледа Саймън недоверчиво.
— Имаш ли си съд? Щото оттук нищо не се изнася. — Саймън вдигна каната, която беше донесъл, и мъжът кимна. — Шест петака за всичко. Да ги видя.
Леко засегнат, Саймън тропна монетите на тезгяха. Гостилничарят ги взе и ги огледа, след което ги пъхна в джоба си и излезе.
Саймън се обърна да огледа помещението. Повечето посетители изглеждаха местни хора; бяха облечени в прости дрехи и явно се чувстваха като у дома си: съвсем малко бяха тези, които приличаха на пътници, независимо че това беше една от странноприемниците, разположени най-близо до градските порти и до Речния път. Някои също го изгледаха, но той не долови особена тревога или дори любопитство. Хората във Фолшайър, ако можеше да се съди по присъстващите в помещението, имаха много общо с овцете, които отглеждаха и стрижеха.