Обърна се, за да види върнал ли се е гостилничарят, и усети внезапно раздвижване в помещението. Запита се дали фолшайърци не проявяват по-голям интерес към него, отколкото предполагаше, но в същия момент усети хладен полъх.
Някой беше отворил вратата на странноприемницата. По-точно някои. Трима облечени в бели роби мъже стояха пред водната завеса, която се изливаше от стряхата, и спокойно оглеждаха помещението. Насядалите по масите сякаш се смалиха по местата си. Някои се заспоглеждаха крадешком, други заговориха още по-тихо, трети по-високо, а някои от посетителите до вратата се заизмъкваха боязливо навън.
Прииска му се да постъпи по същия начин.
„Сигурно са Огнени танцьори“, помисли си той. Пулсът му се учести. Дали бяха видели Мириамел? Но пък с какво толкова би могла да привлече вниманието им?
Саймън се облегна на тезгяха и загледа новодошлите с умерен интерес. Двама от тройката бяха едри и мускулести като докерите на пристанището в Хейхолт и държаха дебели сопи, по-подходящи за трошене на черепи, отколкото за ходене. Третият, водачът, ако се съдеше по това, че стоеше пред тях, беше нисък, дебел и с врат като на бик — и също държеше сопа. Щом отметна подгизналата си от водата качулка, плешивата му квадратна глава блесна на светлината. Беше по-възрастен от другите двама и имаше зорки свински очички.
Огнените танцьори закрачиха бавно през помещението; всички ги оглеждаха крадешком. Облечените в бели роби мъже явно търсеха нещо или някого. Саймън усети безпомощен страх, щом тъмните очи на водача се спряха за миг върху него, но мъжът само повдигна насмешливо вежда, щом зърна меча му.
Заля го облекчение. Явно не търсеха него. Усети нечие присъствие до рамото си, извърна се и видя гостилничаря — носеше дървен поднос с поръчаното. Подаде му овнешкото и хляба — Саймън ги уви в чиста кърпа — и наля бира в каната, без да откъсва очи от тримата новодошли. Отговорът му на любезните благодарности на Саймън беше разсеян. Саймън беше доволен, че си тръгва.
Щом отвори вратата, мерна за миг бледото, разтревожено лице на Мириамел в сянката от другата страна на улицата. Силен, насмешлив глас го застигна в гръб откъм помещението.
— Ти сериозно ли си мислеше, че ще се измъкнеш, без да те забележим, а?
Саймън замръзна, после бавно се обърна. В лявата си ръка държеше храната, а в дясната каната. Дали да не пуснеше каната и да извади меча, или да се възползва по някакъв начин от каната — например да я метне? Хейстън го беше обучил на някои номера при кръчмарски спречквания… но пък най-важният съвет на гвардееца беше да се въздържа от тях.
Очакваше да види море от вторачени в него лица и заплашителните физиономии на Огнените танцьори, но за свое изумление установи, че никой не гледа към него. Тримата Огнени танцьори стояха пред една пейка в най-отдалечения от камината ъгъл. Двамата седнали на нея, мъж и жена на средна възраст, ги гледаха безпомощно, с опулени в ням ужас лица.
Водачът на Огнените танцьори се наведе — главата му беше почти на нивото на масата, — но макар позата му да подсказваше дискретност, гласът му проехтя в цялото помещение.
— Кажи де! Наистина ли си мислехте, че ще се измъкнете, без да ви забележим?
— М-мейфуору — заекна мъжът. — Ние… ние не можахме… мислехме, че…
Огненият танцьор удари с яката си ръка по масата и мъжът млъкна.
— Това не е уважението, което очаква Кралят на бурите. — Мейфуору говореше тихо, но Саймън чуваше всяка дума от вратата. Останалите в помещението наблюдаваха във вцепенено безмълвие. — Ние Му дължим живота си, защото Той ни удостои с прозрението какво ще се случи и с шанса да сме съучастници. Не можете да Му обърнете гръб.
Мъжът размърда уста, но не се чу нито дума. Жена му също остана безмълвна, но от очите й потекоха сълзи и раменете й се разтресоха.
— Саймън!
Той се обърна. Мириамел беше застанала на средата на калната улица.
— Какво правиш? — високо прошепна тя.
— Почакай.
— Саймън, вътре има Огнени танцьори! Не ги ли видя?!
Той вдигна ръка, за да я спре, и пак погледна в гостилницата. Двамата едри Огнени танцьори тъкмо вдигаха мъжа и жената от пейката — почти влачеха жената по грубия дървен под, тъй като краката не я държаха. Тя се разплака. Мъжът, вцепенен от ужас, беше забил поглед в пода и мънкаше неразбрано.