Саймън кипна. Защо никой не им се притичаше на помощ? Над двайсет души седяха по масите, а Огнените танцьори бяха само трима.
Мириамел го дръпна за ръкава.
— Хайде, Саймън! Да се махаме!
— Не мога — отвърна тихо, но решително той. — Искат да отведат тези двамата.
— Не бива да ни заловят, Саймън. Сега не е време за подвизи.
— Не мога ей така да ги оставя да отведат тези хора, Мириамел.
Помоли се наум някой друг в пълното с хора помещение да се обади, да се надигне някаква обща съпротива. Мириамел беше права: не можеха да си позволят да постъпват необмислено. Но никой ще правеше нищо, всички само мърмореха и гледаха.
Като проклинаше собственото си безразсъдство, както и Господ и Съдбата, че го забъркват, Саймън издърпа ръката си от пръстите на Мириамел и пристъпи напред. Остави внимателно храната и каната до стената и сложи ръка върху дръжката на меча, който му беше дал Джосуа. После каза високо:
— Спрете!
— Саймън!
Сега вече всички наистина извърнаха глави към него. Последен извърна глава водачът на Огнените танцьори. Беше по-нисък от среден ръст и огромната му глава с уста като цепка странно напомняше главата на джудже. Малките му очички изгледаха Саймън от горе до долу. Този път в тях нямаше насмешка.
— Какво? Да спрем ли каза? Какво да спрем?
— Мисля, че тези хора не искат да тръгнат с вас. — Саймън се обърна към мъжа, който се съпротивляваше едва-едва, сграбчен от единия Огнен танцьор. — Така ли е?
Мъжът зашари с очи между Саймън и този, който го беше сграбчил. Накрая поклати боязливо глава. На Саймън му стана пределно ясно, че онова, от което се плаши мъжът, е наистина ужасно, щом рискуваше да влоши положението си при отчаяната — и недопустима — надежда, че Саймън би могъл да го избави.
— Ето, видя ли? — Саймън се опитваше с половинчат успех да говори категорично и спокойно. — Не искат да дойдат с вас. Оставете ги.
Сърцето му щеше да се пръсне. Думите му прозвучаха на самия него странно тържествено, дори помпозно, сякаш беше участник в някаква приказка за Талистро или в някоя подобна история за въображаеми подвизи.
Плешивият се огледа, сякаш за да прецени още колко души биха се присъединили към противопоставянето на Саймън. Никой не помръдваше, всички бяха затаили дъх. Огненият танцьор се обърна отново към Саймън и плътните му устни се изкривиха в усмивка.
— Тези двамата нарушиха клетвата си към Господаря. Махай се. Това не е твоя работа.
Обзе го невероятна ярост. Беше виждал всякакви изтезания, които можеше да си представи човек — от залелите цялата страна злодеяния на краля до изтънчените жестокости на Приратес. Стисна здраво дръжката на меча и каза високо:
— Вече е моя работа. Пуснете ги и изчезвайте.
Водачът изсъска нещо през зъби и онзи, който държеше жената, я пусна — тя се стовари на пейката, като събори една чаша върху масата — и се втурна към Саймън, вдигнал сопата си. Някой изкрещя. Саймън за миг се вцепени — беше измъкнал меча от ножницата само до половината.
„Идиот! Малоумник!“
Приклекна и сопата изсвистя над главата му, и събори няколко наметала от стената. Саймън се възползва от това и се хвърли в краката на мъжа. Стовариха се на земята и мечът на Саймън се доизмъкна от ножницата и тупна на постлания със слама под. Саймън си удари рамото — нападателят му беше тежък и як, — а щом успя да се измъкне, Огненият танцьор успя да го цапардоса по крака. Младежът посегна към меча и се зарадва, когато успя да го напипа. Нападателят му вече се беше изправил и пак вдигаше сопата. С крайчеца на окото си Саймън забеляза, че и вторият як Огнен танцьор също връхлита върху него.
„Всичко по реда си“, каза си той — същата глупава мисъл, която Рейчъл му натякваше непрекъснато, когато искаше да го накара първо да си свърши работата и чак после да хукне да се катери по дърветата или да играе. Надигна се, замахна с меча и отклони удара на първия нападател. Беше невъзможно да си припомни всички неща, които беше научил, в суматохата от крясъци, движения и паника, но изпита облекчение, че докато може да размахва меча, ще може да държи Огнения танцьор на безопасно разстояние. Но какво да направи, когато го нападнеше и другият?
Миг по-късно, когато някакво неясно движение на ръба на полезрението му го накара да приклекне, отговорът донякъде му се изясни. Сопата на втория Огнен танцьор изсвистя покрай него и халоса първия. Саймън отстъпи крачка назад и заразмахва меча с все сила. Уцели мъжа зад себе си в ръката и той нададе яростен крясък, изтърва сопата и закуцука към вратата, стиснал китката си. Саймън отново насочи вниманието си към мъжа пред себе си — надяваше се, че вторият, макар и не повален, е изваден от сражението поне за няколко отчайващо необходими му мига. Първият нападател беше усвоил урока да не се приближава прекалено много и използваше дългата си сопа, за да принуди Саймън да премине в отбрана.