Саймън чу някакъв трясък зад гърба си и се сепна. Щом видя това, противникът му нанесе светкавичен удар към главата му, но Саймън успя да вдигне меча навреме, за да го отбие. След това, докато Огненият танцьор отново надигаше сопата си, Саймън замахна с меча и я отблъсна още по-нависоко, така че тя се удари в гредите на тавана и се оплете в провисналата под сламата мрежа. Огненият танцьор погледна изненадано нагоре и в същия момент Саймън пристъпи напред, прониза го в корема и дръпна силно да извади меча — разбираше, че другият нападател или водачът ще връхлетят всеки момент отгоре му.
Нещо го халоса отстрани и го запокити към една от масите. Той зърна за момент опуленото лице на един от пияниците. Извърна се и видя кой го е блъснал — беше плешивият Мейфуору: промъкваше се между масите към вратата. Изобщо не спря да погледне двамата си помощници — прободения от Саймън и другия, който лежеше сгърчен до вратата.
— Ще ми паднеш ти — изкрещя Мейфуору и изскочи в дъждовната нощ навън.
Миг по-късно влезе Мириамел, погледна сгърчения на пода Огнен танцьор, когото Саймън беше ранил в ръката, и каза възбудено и задъхано:
— Счупих каната в главата му! Обаче онзи, който избяга, ще се върне с още свои приятели. Уф! Не можах да намеря нещо, с което да го халосам. Трябва да бягам.
— Конете — промълви задъхано Саймън. — Къде са?
— На няколко крачки оттук — отвърна Мириамел. — Ела.
Саймън се наведе и грабна храната, която беше оставил на пода. Кърпата беше мокра от бирата, която се беше разплискала от пръснатата на парчета кана. Той огледа стаята. Мъжът и жената, които Мейфуору и помощниците му заплашваха, се бяха свили до отсрещната стена и гледаха слисано като всички останали посетители.
— По-добре и вие изчезвайте — викна им той. — Тоя плешивец ще докара още свои хора. Хайде, бягайте!
Всички го гледаха втренчено. Прииска му се да каже нещо мъдро или безстрашно — както обикновено правят героите, — но не се сети за нищо. А и по меча му имаше истинска кръв и стомахът му се беше качил чак в гърлото. Той последва Мириамел навън, като остави зад себе си две тела и пълна стая с опулени очи и зейнали в безмълвие уста.
6. Кръгът се стеснява
Снежната виелица поотслабна, но вятърът продължаваше да свисти яростно над Наглимунд и в зъберите на високите му стени. Граф Еолаир смуши коня си по-близо до жребеца на Мейгуин — искаше някак си да я защити не само от студа, но и от ужасната гледка на щръкналите каменни кули, в чиито прозорци сега блестеше светлина.
Ийзаши Сивото копие излезе пред редиците на ситите размаха нещо, което приличаше на сребърен жезъл. Чу се силен метален звън, сребърната пръчка в ръката му се разтвори като ветрило и образува блестящ полукръгъл щит.
— А й'ей г'ейзу! — извика той към безмълвно вторачилата се крепост. — Яс'а припурна джо-шой!
Светлините зад прозорците на Наглимунд сякаш се полюшваха като подухвани от вятъра пламъчета на свещи и сенките се въртяха като в призрачен танц. Еолаир изпита огромно желание да обърне коня и да се махне оттук. Това вече не беше място за хора, а смразяващият ужас, който изпитваше, нямаше нищо, общо с възбудата и страха преди всяко сражение между човешки същества. Обърна се към Мейгуин. Тя бе притворила очи и помръдваше безмълвно уста. Изорн изглеждаше не по-малко уплашен. Еолаир се обърна и погледна назад. Бледите лица на хернистирците със зейналите уста и ужасените погледи му заприличаха на черепи.
„Бриниох да ни пази! — помисли си отчаяно графът. — Нямаме работа тук. Ще побягнат моментално, ако объркам нещо“.
Издърпа бавно меча от ножницата си и го показа на хората си, след това го вдигна високо над главата си и го отпусна встрани. Незначителна демонстрация на смелост, но все беше нещо.
В този момент Джирики и майка му Ликимея тръгнаха напред и застанаха от двете страни на Ийзаши. След кратък разговор шепнешком Ликимея подкара коня си няколко крачки напред и неочаквано запя.
В първия момент едва доловим сред яростния вой на вятъра, гласът й постепенно се извиси. Неразбираемата ситска реч се разля нашироко и същевременно някак на тласъци като топло масло от делва. Песента се извисяваше и стихваше, пулсираше равномерно, набираше все по-голяма мощ. Въпреки че не разбираше нищо от думите, Еолаир ясно усещаше как мелодията се разлива като някаква обвиняваща и властна река. Гласът на Ликимея се издигна като зов на предупредителен меден рог, в чиито дълбини се долавяше отекването на хладен метал.