— Какво става? — прошепна Изорн.
Еолаир му махна да мълчи.
Стелещата се пред стените на Наглимунд мъгла започна да се сгъстява, сякаш с приключването на един сън започваше друг. В гласа на Ликимея нещо се промени. Мина известно време, преди Еолаир да осъзнае, че властелинката на ситите продължава да пее същата песен, но към нейния глас се е присъединил и нечий друг. Отначало вторият глас следваше плътно песента-предизвикателство. Беше силен като гласа на Ликимея, но докато нейният звучеше като метал, той отекваше като камък и лед. След известно време вторият глас започна да се извива около основната мелодия, изграждаше някаква странна композиция около отекващите камбанно напеви на Ликимея, сякаш някаква филигранна стъклена украса. Графът на Над Мулах изтръпна и после настръхна.
Вдигна очи. Сърцето му биеше бясно.
В талазите мъгла на върха на стената на замъка се появи бледа сянка, сякаш издигната плавно от невидима ръка. Имаше размерите на мъж, реши Еолаир, но мъглата деформираше очертанията му и силуетът изглеждаше ту по-едър, ту по-дребен и слаб от каквото и да било живо създание. Сянката погледна надолу към тях; беше загърната в черна мантия и бе скрила лицето си под огромната й качулка, но на Еолаир не му беше необходимо да види лицето й, за да разбере, че високите ръбести като камъни звуци идват от нея. Сянката остана дълго сред извиващите се мъгли; гласът й сякаш бродираше около мелодията на Ликимея. Най-накрая, сякаш по предварително споразумение, двамата млъкнаха едновременно.
А после Ликимея извика нещо на ситски. Черното видение отвърна: думите му прозвъннаха като парченца натрошен кристал, но Еолаир разбра, че изречените и от двамата думи са почти едни и същи, че се различават единствено по ритъма си и по насечената дрезгавост на речта на забуленото създание. Разговорът като че ли беше нескончаем.
Еолаир долови някакво раздвижване зад гърба си и трепна. Конят му се стресна и зарови снега с копита. Снежнокосата Зинджаду, Учената господарка, беше приближила коня си до тях.
— Разговарят за споразумението на Сесуад'ра. — Не откъсваше очи от Ликимея и от този, с когото разговаряше тя. — За стари скърби и траурни песни, които предстои да бъдат изпети.
— За какво са нужни толкова много приказки? — обади се Изорн. Гласът му беше прегракнал. — Това чакане е ужасно.
— Ние правим така. — Зинджаду стисна устни. Слабото й лице сякаш беше издялано от бледозлатист камък. — Въпреки че не бяхме уважени, когато Амерасу беше посечена.
Не каза нищо повече. На Еолаир не му оставаше друго, освен да изчака, обладан от неловък страх, а впоследствие и от нещо като потискаща досада, докато ситите си разменяха предизвикателства и отговори.
Накрая нещото върху стената отклони за момент вниманието си от Ликимея и спря поглед върху графа и петдесетината му хернистирци. С широк жест като на пътуващ артист то отметна назад качулката си и се видя белезникаво лице с рядка, също така безцветна коса, развявана от вятъра като морски водорасли.
— Шу'до-ткзайха! — каза норнът с тон на задоволство. — Смъртни! Те ще бъдат причина за рухването на твоя род, Ликимея Луннооката! — Той, ако съществото беше „той“, говореше западняшки с подчертаната педантичност на пазач на Дивеч, имитиращ предсмъртен писък на заек. — Толкова ли сте слаби, че сте помъкнали на помощ тази тълпа? Това май не е великата армия на Синах!
— Превзел си замък на смъртните — отвърна хладно Ликимея. До нея Джирики продължаваше да седи като вцепенен на коня си, изпитото му лице не изразяваше никаква емоция. Еолаир отново се запита как човек изобщо би могъл да си въобрази, че познава ситите. — А твоите господари са се намесили в споровете между тях. Нямаш особени причини да злорадстваш.
Норнът се разсмя — сякаш остри нокти застъргаха по каменна плоча.
— Използваме ги, да. Те са плъховете в стените на нашата къща. Можем да одерем кожите им за ръкавици, но не ги каним да вечерят на масата ни! Това е ваша слабост, каквато проявяваше и Родената на кораб Амерасу.
— Не я споменавай! — извика Джирики. — Устата ти е прекалено скверна, за да изричаш името й, Акхенаби!
Създанието на стената се усмихна и бялата му паст зейна.
— А, малкият Джирики. Чувал съм за теб и за приключенията ти — би трябвало да кажа „глупостите ти“. Би трябвало да дойдеш да живееш на север в нашите студени земи. Поне щеше да позаякнеш. Тази търпимост към смъртните е отвратителна слабост. Това е една от причините за съсипването на твоя род, докато моят ставаше все по-непреклонен и направи онова, което трябваше да се направи. — Норнът вирна глава и викна на Еолаир и тревожно шепнещите си хернистирци: — Ей, смъртни! Вие рискувате повече от живота си, като се сражавате заедно с безсмъртните! Рискувате и душите си!