Еолаир чу уплашените гласове зад гърба си, но пришпори коня си няколко крачки напред, вдигна меча си и извика:
— Заплахите ти са напразни! Нашите души са си наши!
— Граф Еолаир! — извика Мейгуин. — Не! Това е Скадах, Небесната дупка! Не се приближавай!
Акхенаби се приведе напред и се взря в графа с черните си като студени въглени очи.
— Ти ли си водачът на смъртните? Е, дребно човече, ако не се боиш за себе си или за войската си, какво ще кажеш за смъртните, затворени зад тези стени?
— Какво искаш да кажеш? — извика Еолаир.
Създанието се обърна, вдигна ръце и след миг до него изникнаха още два силуета. Макар че и те бяха загърнати в тежки наметала, тромавите им движения, които се различаваха от грациозните като на паяк движения на норна, подсказваха, че са нещо друго.
— Ето двама от събратята ви! — извиси глас Акхенаби. — Те са наши гости. Искате ли да видите как умират заради вашите безсмъртни съюзници?
Двата силуета стояха безмълвни, неподвижни и безпомощни. Лицата под шибаните от вятъра качулки явно бяха човешки, а не на Родени в Градината.
Еолаир бе обладан от безпомощна ярост.
— Пусни ги!
Норнът отново се захили самодоволно.
— О, не, дребно простосмъртно човече. Нашите гости се забавляват изключително много. Искаш ли да ти покажат? Може би да потанцуват?
И той вдигна ръка и махна. Двете фигури започнаха бавно да се въртят, вдигнаха ръце в отвратителна пародия на дворцов танц и се заклатушкаха пред ухиления норн. За момент сплетоха ръце, олюляха се на ръба на високата стена, после се пуснаха и пак затанцуваха сами.
Макар и задавен от сълзи на ярост, които замъглиха погледа му, Еолаир все пак видя как Джирики пришпорва коня си и вдига лъка си. С почти недоловимо светкавично движение ситът измъкна стрела от колчана си и изпъна лъка. Горе на стената норнът Акхенаби се ухили още по-широко, после сякаш потрепна и миг по-късно изчезна. На ръба останаха само двата тътрещи се силуета — в отвратителна вцепенена поза.
Джирики пусна тетивата. Стрелата улучи един от танцьорите в крака и двете вплетени една в друга фигури загубиха равновесие, олюляха се несигурно за момент, след което се прекатуриха от стената, рухнаха от двайсетина лакътя и се стовариха с оглушителен плясък върху покритата със сняг скала. Хернистирците се развикаха ужасено.
— В името на кръвта на Рин! — извика Еолаир. — Какво направи?!
Джирики препусна напред; оглеждаше внимателно вече опустялата стена. Когато стигна до вкопчилите се едно в друго тела, слезе от коня си, коленичи до тях и махна на Еолаир да се приближи.
— Защо го направи, Джирики? — попита графът. Имаше усещането, че нечии пръсти са го стиснали за гърлото. — Нали норнът се скри? — Той сведе поглед към сгърчените фигури. Ръцете и пръстите им се подаваха изпод робите, сякаш те все още се опитваха да се заловят за нещо спасително, което никога нямаше да достигнат. — Искаше да им спестиш мъченията ли? Ами ако успеем да отблъснем норните? Няма ли никакъв шанс да ги спасим?
Джирики не отговори нищо, а протегна ръка и обърна по-близкото тяло — трябваше да го дръпне силно, за да го освободи от ръцете на другия труп. После отметна качулката му.
— Бриниох! — задави се Еолаир. — Бриниох на небесата, опази ни!
Лицето беше безоко — само две черни дупки. Кожата приличаше на восък и на места се беше нацепила от удара при падането, но беше очевидно, че трупът не е пресен.
— Който и да е бил, мъртвец е още от момента на падането на Наглимунд — тихо каза Джирики. — Не вярвам зад стените да е останал някой жив.
Граф Еолаир усети, че му прилошава, и се извърна настрани.
— Но те… се движеха!
— Един от Червеноръките е господар тук — отвърна Джирики. — Това вече е ясно, защото никой друг не притежава умението да прави подобни неща. Тяхната власт е част от властта на господаря им.
— Но защо? — възкликна Еолаир, погледна труповете, след това отмести поглед към скупчилите се в снега около тях хора и сити. — Защо го правят?
Джирики тръсна глава и бялата му коса, същата като на съществото, което им се бе подиграло от върха на стената, се развя.