— Не знам. Но е сигурно, че Наглимунд няма да падне без огромни ужаси.
Еолаир погледна Мейгуин и Изорн, които седяха неподвижно на конете си, изтръпнали от ужас.
— И не можем да спрем, нали?
— Да. Боя се, че започват последните дни — отвърна Джирики. — За добро или за зло.
Херцог Исгримнур знаеше, че трябва да следи за всичко, случващо се около него, да наблюдава хората от рода Метеса, подредбата и персонала в баронската зала. Метеса се намираше най-източно от отдалечените държавици и можеше да се окаже мястото, където Джосуа щеше да удържи победа или да се провали. Успехът тук можеше да се окаже в зависимост и от най-малката подробност, тъй че Исгримнур трябваше да обръща внимание на куп неща — но му беше безкрайно трудно да изпълнява задълженията си, докато момченцето го следваше по петите като сянка.
— Ей — викна херцогът, след като за стотен път едва не го стъпка, — не ми се ври в краката! Нямаш ли си друга работа? Къде е майка ти?
Момченцето — със светла коса и слабо личице — го погледна. Явно изобщо не го беше страх от огромния брадат чичко.
— Мама ми каза да стоя далеч от принца и вас, другите рицари. Не съм съгласен.
„Изразява се невероятно добре за възрастта си — помисли херцогът. — А и много добре говори на Западния език“. Струваше му се необичайно как уоринстенският език на Престър Джон се беше разпространил толкова нашироко само за две-три поколения. Но ако нещата се сгромолясаха, както се очертаваше, нямаше ли и общият език, както всичко останало, да изчезне? „Империите са като вълноломи — помисли си унило той, — дори онези, които са олицетворение на най-прекрасните надежди. Вълните на хаоса се стоварват ли, стоварват отгоре им и когато вече никой не пренарежда камъните…“
Тръсна глава и изръмжа на малчугана малко по-строго, отколкото искаше:
— Е, щом майка ти ти е казала да стоиш далеч от рицарите, какво правиш тук? Тази работа тук тази вечер е мъжка.
Момченцето се изпъчи — главата му стигаше до корема на херцога.
— Един ден ще стана мъж. Омръзна ми да живея с жени. Мама се страхува, че ще избягам да се бия на война, обаче аз тъкмо това ще направя.
Имаше нещо толкова комично в категоричната му решителност, че Исгримнур неволно се усмихна.
— Как се казваш, момчето ми?
— Пасевалис, сър чуждестранен рицарю. Баща ми е Бриндалис, брат на барон Серидан.
— Рицар не е единственото, което можеш да бъдеш на този свят. А войната не е шега работа. Тя е нещо ужасно, малки Пасевалис.
— Знам — отвърна моментално момченцето. — Но понякога няма друга възможност, така казва баща ми, и трябват мъже, които са готови да се бият.
Херцогът си помисли за принцеса Мириамел в гнездото на гхантите и за любимата си съпруга, застанала с топор пред Елвритшала, готова да я защити с цената на живота си, преди Изорн най-после да успее да я убеди да се откаже и да се оттегли с останалата част от семейството.
— Жените също воюват.
— Обаче няма рицарки. А аз ще стана рицар.
— Е, понеже не съм баща ти, не мога да те пратя да си легнеш. И очевидно няма да мога да се отърва от теб. Така че можеш да дойдеш с мен и да ми покажеш крепостта.
Доволен, Пасевалис подскочи няколко пъти като кутре. След това пак така внезапно се закова на място и изгледа Исгримнур недоверчиво.
— Ти враг ли си? — попита остро детето. — Защото, ако си, сър чуждестранен рицарю, не мога да ти показвам неща, от които да пострада чичо ми.
Исгримнур се усмихна малко огорчено.
— В днешно време, младежо, е трудно да кажеш кой на кого е враг. Но ти обещавам, че моят господар принц Джосуа не възнамерява да стори зло на никого в Метеса.
Пасевалис се замисли за момент и после каза:
— Ще ти се доверя. Мисля, че казваш истината. Но ако не е така, не си никакъв рицар, щом лъжеш едно дете.
Усмивката на Исгримнур стана по-широка.
„Този малчуган би могъл да преподава уроци по дипломация дори на граф Еолаир“.
— Не ми казвай нищо, което би помогнало на враговете на чичо ти, а аз ще се опитам да не ти задавам никакви въпроси, които биха накърнили достойнството ти.
— Е, така е честно — отвърна сериозно момчето. — Рицарски.
Метеса беше повече от обикновено отдалечено набанско баронство. Разположено почти до Тритингите, то беше обширна и процъфтяваща страна с хълмове и просторни ливади. Дори след необичайните за сезона снегове хълмовете и полята бяха покрити със зеленина. Стефлод лъкатушеше през пасищата като блестяща сребърна ивица дори под мрачния сив небосклон. Хълмовете бяха осеяни с овце и крави.