Баронската крепост Чазу Метеса се извисяваше на върха на един от най-високите хълмове още от времената на последните императори — оглеждаше долините, осеяни с малки стопанства и имения, както правеше Исгримнур в момента.
Той се извърна от прозореца и видя Пасевалис да крачи нетърпеливо напред-назад.
— Ела да видиш броните — настоя момчето.
— Да ти кажа, не ми се гледат брони.
— Но това са стари брони. — Детето беше възмутено от недосетливостта му. — Много стари.
Исгримнур му позволи да го поведе за ръка. Енергията на малчугана беше неукротима.
„Ако Изорн беше толкова настоятелен — помисли си кисело той, — най-вероятно щях да го отведа във Фростмарч и да го зарежа там, както са правели едно време, когато имало прекалено много гърла за хранене“.
Пасевалис го преведе през цял лабиринт коридори; разминаха се с няколко от обитателите на кулата, които изгледаха Исгримнур обезпокоено, и накрая стигнаха до една ъглова кула, която, изглежда, беше пристроена към древната крепост сравнително по-късно. След като изкачиха много повече стъпала, отколкото беше здравословно за болния кръст на Исгримнур, стигнаха до някаква задръстена с вещи стая почти на върха. Таванът не беше почистван скоро — цял балдахин паяжини висеше почти до главата на херцога, а подът и изпотрошените мебели бяха покрити с дебел прах, — но въпреки това Исгримнур истински се впечатли от видяното.
Няколко редици дървени стойки обграждаха стаята като безмълвни пазачи. За разлика от другите предмети в овалното помещение, те бяха сравнително чисти. На всяка Стойка бяха закачени брони — но наистина стари брони, както беше обяснил сопнато Пасевалис: шлемовете, нагръдниците и странните метални ризници бяха такива, каквито Исгримнур беше виждал само върху много древни картини и гоблени в Санселан Махистревис.
— Тези брони са от имперските времена! — промълви изумено той. — Или дяволски добри копия.
Пасевалис пак се изпъчи.
— Не са копия! Истински са! Татко ги пази от години. Още дядо ги е купувал в града.
— В Набан, нали? — каза Исгримнур.
После закрачи покрай стойките, оглеждаше броните, преценяваше с погледа на воин кои са пробити и на кои липсват части. Металът, който бяха използвали старите имперски майстори, беше по-дебел от използвания сега и броните бяха като изваяни. Той се приведе, за да огледа един шлем с гребен на морски дракон, и за да го види по-добре, издуха тънкия слой прах. После измърмори разсеяно:
— Не са лъскани от доста време.
— Татко беше болен. — В гласа на малкия Пасевалис прозвуча неочаквано раздразнение. — Аз ги чистя, но са много високи да ги достигна и много тежки да ги сваля.
Исгримнур огледа замислено стаята. Празните брони му заприличаха на членове на съвет, които очакват да се вземе решение. Имаше още толкова много неща да свърши. Сигурно беше прекарал доста време с момчето — е, поне достатъчно време. Пристъпи до прозореца и се загледа в сивия западен небосвод.
— До вечеря има още около час — каза накрая херцогът, — а твоят чичо и принц Джосуа няма да разговарят за важните неща, които трябва да обсъдят, преди вечеря. Върви да донесеш поне някаква метличка, за да махнем праха. Двамата ще се справим по-бързо.
Момчето се ококори.
— Наистина ли?
— Наистина. И без това не бързам да слизам по всичките тези стъпала. — Момченцето продължаваше да го зяпа опулено. — Бога ми, дете, тръгвай. И донеси и фенер. Скоро ще се стъмни.
Момченцето хукна надолу по стълбата като заек. Исгримнур поклати глава.
В банкетната зала на Чазу Метеса имаше по една камина на всяка стена и въпреки хладното време беше топло и светло. Придворните, земевладелци от цялата долина, изглежда, бяха облекли най-достолепните си дрехи: много от жените носеха дълги лъскави рокли и шапки, почти толкова причудливи с изобретателността си, колкото можеха да се видят в самия Санселан Махистревис. Но на Исгримнур не убягна усещането за тревога, надвиснало като облак над просторното помещение. Дамите бяха прекалено жизнерадостни и сияещи и се разсмиваха и на най-малката дреболия. Мъжете пък бяха прекалено кротки и малкото, което споделяха, беше повече тихо сумтене.
Едно буре с телигурско вино беше предназначено да постави началото и съдържанието му обикаляше в чаши из залата. Исгримнур забеляза, че Джосуа, който беше седнал вдясно от техния домакин барон Серидан, доста често надига чашата до устните си — но не беше позволил нито веднъж на застаналия до него паж да я напълни отново. Херцогът одобряваше въздържаността на Джосуа. Принцът не си падаше твърде по пиенето и в най-добрите времена, но тъй като възможността за свалянето на Бенигарис от херцогския трон би могла да зависи от онова, което предстоеше да се случи тази нощ, двойно по-важно беше разумът на Джосуа да е трезв и езикът му — разсъдлив.