Принц Джосуа, като се опасяваше, че Леобардис ще бъде забавен прекалено много и така кралят ще се изправи срещу него върху незащитените открити земи южно от Наглимунд, поведе множество рицари извън замъка, за да спаси Набан от краля и вероятно да залови графа на Утаниат, който беше най-знатният от военачалниците на крал Елиас. Поведе ни сам Джосуа, а Изорн Исгримнурсон и двайсетина римъри бяха също с нас.
Когато нападнахме по фланга, в първия момент действително нанесохме на врага значителни загуби, тъй като многократно го превъзхождахме по численост. Но Гутулф и кралят бяха подготвили капан, който много скоро щракна. Граф Фенгболд от Фолшайър с няколкостотин рицари препусна от гората на върха на хълма Биволски гръб.
Зърнах херцог Леобардис и Бенигарис в най-отдалечения край на сражението зад техните воини и видях как Бенигарис извади меча си и замахна към врата на баща си, като го посече направо върху седлото, така че Леобардис се свлече върху конската шия, целият облян в кръв…“
Надвисналата тишина се разкъса от изумени и негодуващи викове. Няколко от васалите на барон Серидан се изправиха и заразмахваха яростно юмруци, сякаш искаха да се нахвърлят върху Джосуа. Принцът само ги погледна — продължаваше да държи пергамента пред себе си, — след което се обърна към Серидан. Баронът продължаваше да седи спокойно, но смуглото му лице беше пребледняло и само върху скулите му се забелязваха две ярки петна.
— Тишина! — извика той и се вторачи в членовете на свитата си, докато те най-после отново не насядаха на пейките, макар и да продължаваха да мърморят гневно. Изведоха няколко от жените — те се олюляваха, сякаш самите те бяха намушкани, причудливите им шапки и воали изведнъж бяха провиснали печално като знамена на победена армия. — Това е стара история — каза най-после баронът.
Гласът му прозвуча напрегнато, но на Исгримнур му се стори, че долавя нещо повече от гняв.
„Чувства, че примката се затяга“.
Серидан изпразни чашата си и я тресна върху масата, при което доста от насядалите подскочиха уплашено.
— Това е стара история — повтори той. — Често повтаряна, но нито веднъж не е била доказана. Защо сега трябва да повярвам?
— Защото сър Деорнот я е видял с очите си — отвърна простичко Джосуа.
— Той не е тук. И не знам дали щях да му повярвам, дори да беше тук.
— Деорнот не лъжеше. Той беше достоен рицар.
Серидан се разсмя дрезгаво.
— Разполагам единствено с твоята дума, принце. Хората са готови на какво ли не за кралство и власт. — Той се извърна към брат си. — Бриндалис? Чу ли поне една причина тази вечер, която да ме накара да не хвърля принца и хората му в килиите под Чазу Метеса, за да се надяват на милостта на Бенигарис?
Братът на барона въздъхна, доближи ръцете си една до друга и докосна върховете на пръстите си.
— Тази история не ми харесва, Серидан. Звучи ми неприятно правдоподобно, тъй като онези, които приготвяха Леобардис за погребението, се учудваха на единствената му и смъртоносна рана. Но думите на един-единствен мъж, та бил той и рицар на принц Джосуа, не са достатъчни, за да бъде обвинен господарят на Набан.
„Родът не страда от липса на благоразумие! — помисли си херцогът на Елвритшала. — Но от тези здравомислещи мъже зависи нашият успех. Или провал“.
— И други са видели ужасното деяние на Бенигарис — каза Джосуа. — Някои от тях са все още живи, макар доста да паднаха при превземането на Наглимунд.
— И хиляда да са, пак не стигат — отсече Серидан. — Защо би трябвало цветът на набанското благородничество да те последва — теб, един еркинландец и враг на Върховния крал — срещу законния наследник на рода на Рибарчето по силата на думите на някакъв мъртвец?
Надигна се одобрително мърморене. Ситуацията ставаше неудържима.
— Ясно — каза Джосуа. — Разбирам, бароне. Сега ще ти покажа нещо, което ще те убеди в сериозността на намеренията ми. А може и да разсее страховете ти да последваш един еркинландец.
Той се обърна и махна с ръка. Един закачулен мъж, който седеше до Странгиард в края на масата, внезапно се изправи. Беше много висок. Някои от въоръжените стражи измъкнаха мечовете си и от съскането на остриетата им в залата като че ли повя хлад.
„Не ни изоставяй“, замоли се Исгримнур.