— Ти каза едно нещо, което не е истина, бароне — каза кротко Джосуа.
— Наричаш ме лъжец?!
— Не. Но живеем в странно време и дори образован и умен мъж като теб не може да знае всичко. Дори да не е отцеубиец, Бенигарис не е първият претендент за херцогството на баща си. Бароне, хора от Метеса, ето го истинския господар на рода на Рибарчето… Камарис Бенидривис.
Високият мъж отметна качулката си и всички видяха снежнобялата му коса и излъчващото му печал и достойнство лице.
— Какво?! — ахна баронът.
— Измама! — изкрещя изумен един от васалите му и скочи. — Камарис е мъртъв!
Една жена изпищя.
Камарис постави ръка върху гърдите си.
— Аз не съм мъртъв. — Той се обърна към Серидан. — Дарете ме с прошката си, бароне, загдето злоупотребих с гостоприемството ви по този начин.
Серидан се втренчи в него като в привидение, след което се обърна към Джосуа.
— Що за безумие е това?! Подиграваш ли ми се, еркинландецо?
Принцът поклати глава.
— Не, Серидан. Това наистина е Камарис. Мислех да ти го представя насаме, но не ми се удаде такава възможност.
— Не. — Серидан тресна с ръка по масата. — Не мога да повярвам. Камарис-са-Винита е мъртъв отпреди много години — удави се в залива Фиранос.
— Изгубих единствено разума си, но не и живота си — каза печално старият рицар. — Живях дълги години, без да си спомням нито името, нито миналото си. — Той прокара ръка по челото си. Гласът му потрепна. — Понякога ми се иска никога да не си ги бях спомнял. Но трябва. Аз съм Камарис от Винита, син на Бенидривис. И дори това да е последното ми дело, ще отмъстя за смъртта на моя брат и ще видя своя престъпен племенник свален от трона на Набан.
Баронът беше потресен, но изглеждаше все още неубеден. Брат му Бриндалис се обади:
— Доведете Енепа.
Серидан вдигна грейнал поглед, сякаш току-що бяха произнесли оправдателна присъда след някакво ужасяващо обвинение срещу него.
— Да. — Той се извърна към един от стражите си. — Доведи Енепа от кухнята. И не казвай нищо под заплаха от смъртно наказание.
Мъжът излезе от залата. Докато гледаше след него, Исгримнур установи, че малкият Пасевалис е изчезнал от входа.
Всички шепнеха възбудено, но Серидан вече не им обръщаше внимание. Докато очакваше завръщането на стража, той пресуши още една чаша вино. Дори Джосуа, сякаш поставил началото на нещо, чието развитие вече не е в състояние да контролира, най-после си позволи да допие собствената си чаша. Камарис продължаваше да стои прав, сякаш потънал във величествено равнодушие. Присъстващите не откъсваха очи от него.
Стражът се върна с някаква възрастна жена. Беше ниска и възпълна, с късо подстригана коса; простата й тъмна рокля беше оплескана с брашно. Тя застана разтревожена пред Серидан — явно очакваше някакво наказание.
— Успокой се, Енепа — каза баронът. — Не си направила нищо нередно. Виждаш ли онзи старец там? — Той посочи. — Иди да го видиш отблизо и ми кажи дали го познаваш.
Възрастната жена се приближи боязливо до Камарис и се втренчи в него малко уплашена, щом той сведе очи към нея.
— Не, господарю — отвърна най-после тя.
— Така.
Серидан скръсти ръце пред гърдите си и се облегна назад; на лицето му се появи усмивка на превъзходство.
— Един момент — каза Джосуа. — Енепа, ако това ти е името, този мъж не си го виждала отдавна. Ако наистина си го познавала, било е преди много време.
Тя извърна подплашеното си като на заек лице обратно към Камарис. И тъкмо щеше да отговори отрицателно като първия път, но нещо привлече вниманието й и тя се взря в стария рицар. И изведнъж ахна и краката й се подкосиха. Камарис я прихвана и я задържа да не падне.
— Улимор Камарис? — попита на набански тя, и се разплака. — Вевеис?
Последва порой от набански думи. Усмивката на Серидан се стопи, изместена от израз на почти комично изумление.
— Разправя, че са й казали, че съм се удавил — обясни Камарис. — Говори на Западния език, жено? — кротко каза той. — Някои хора тук не могат да те разберат.
Енепа го гледаше абсолютно замаяна и мачкаше дрехата си с възлестите си пръсти.
— Ти… ти си Камарис! Дуос претерате! Да не би… да не би мъртвите да се връщат при нас?
— Не мъртвите, Енепа — отвърна Джосуа. — Камарис е жив, но е бил загубил разсъдъка си в продължение на много години.
— Макар да помня лицето ти, добра жено — промълви старият рицар, — името ми е непознато. Прости ми. Беше преди много време.
Енепа отново се разтресе от ридания, но и от смях.
— Защото тогава не се казвах така. Когато работех в двореца на баща ти, ме наричаха Фюири — цвете.