— Нещо не ми е добре. — Всъщност се чувстваше ужасно. Продължаваше да трепери, а в същия момент й беше горещо и беше замаяна. — Как се озовахме тук?
— Бихме се с Огнените танцьори.
— Това си го спомням. След това препуснахме с конете.
В тъмното Саймън издаде някакъв звук, който напомняше смях.
— Е, след известно време спряхме. Ти реши да спрем тук.
Тя тръсна глава.
— Това не го помня.
Саймън я пусна с известна неохота, което й стана ясно въпреки замъгленото й съзнание, и стана. Миг по-късно нещо изскрибуца и се появи слаба светлинка. На фона на квадратния прозорец се очерта силуетът на Саймън. Опитваше се да намери нещо, с което да закрепи капака.
— Спря да вали — каза той.
— Студено ми е.
Тя се опита да се зарови по-надълбоко в сламата.
— Беше се отвила. — Саймън пак дойде до нея и я зави чак до брадичката. — Ако искаш, ще ти дам и моето наметало.
— Не, моето ми стига — отвърна Мириамел, но зъбите й продължиха да тракат.
— Искаш ли да хапнеш нещо? Оставих ти половината от вечерята, но няма бира — ти счупи каната в главата на онзи тип.
— Само малко вода.
Изобщо не й се ядеше.
Саймън зашумоли из торбите, а Мириамел седна, обви коленете си с ръце и се загледа през прозореца в среднощното небе. Облачната пелена скриваше звездите. Саймън й донесе меха, тя отпи няколко глътки и отново усети да я залива изтощение.
— Лошо ми е — промълви тя. — Трябва да поспя.
В гласа на Саймън прозвуча явно разочарование.
— Разбира се, Мири.
— Съжалявам. Наистина ми е лошо…
Тя легна и се зави. Мракът около нея сякаш бавно се завъртя. Тя отново зърна неясния силует на Саймън до прозореца, после се спуснаха сенки и я отнесоха със себе си.
На сутринта цялата гореше. Саймън не можеше да стори кой знае какво, освен да слага влажни кърпи на челото й и да й дава вода.
Мрачният ден се влачеше сред върволица от смътни образи: прелитащи зад прозореца сиви облаци, гукането на самотен гълъб, разтревоженото лице на Саймън, което изгряваше над нея периодично като луната. Мириамел имаше усещането, че не я интересува особено какво й се случва. Болестта сякаш беше заличила всички страхове и тревоги. Изпитваше желание да заспи и да не се събужда поне година, но вместо това ту изпадаше в унес, ту идваше на себе си като стиснал спасителна греда корабокрушенец. Сънищата й бяха изпълнени с бели дървета и потънали градове, по чиито улици се развяваха водорасли.
В минутите преди зазоряване на втория ден от престоя им в обора Мириамел се събуди със свежа глава, но и ужасно слаба. Обзе я внезапен страх, че е останала сама, че Саймън я е изоставил.
— Саймън? — попита тя. Отговор не последва. — Саймън!?
— Ъъъ?
— Ти ли си?
— Какво? Мириамел? Разбира се, че съм аз. — Усети го, че се размърда и допълзя до нея. — Зле ли ти е?
— Мисля, че съм по-добре. — Тя протегна треперещата си ръка, напипа неговата и я стисна. — Но все още не съм оздравяла. Постой при мен.
— Разбира се. Студено ли ти е?
— Малко.
Саймън все наметалото си и го метна върху нейното. Тя се чувстваше така безсилна, че от жеста му й се доплака. Една хладна сълза се търкулна по бузата й.
— Благодаря.
Известно време не каза нищо. Дори този кратък разговор я беше изтощил. Нощта — когато се събуди й се беше сторила безкрайна и тягостна — вече не й изглеждаше толкова страшна.
— Спи ми се…
Дори самата тя едва долови думите си.
— Тогава лека нощ.
Мириамел се унесе. Запита се дали Саймън е сънувал такъв странен сън като нейния — за бялото дърво и чудноватите плодове, които растяха по него. Едва ли…
Когато се събуди в сивия здрач на дрезгавото зазоряване, наметалото на Саймън беше все така върху нея. Той спеше заровен във влажната слама.
Мириамел спа по-голямата част от втория ден, но когато не беше унесена в полудрямка, се чувстваше доста по-здрава — почти колкото преди. Към обяд вече успя да похапне малко хляб и парче сирене. Саймън беше огледал околната местност и докато тя се хранеше, й разказа за приключенията си.
— Почти не се срещат хора! Видях двама на пътя пред Фолшайър — те не ме видяха, кълна се — и почти никой друг. Наблизо има една срутена къща — сигурно е на хората, чийто е и този обор. Покривът е пробит, но вътре е сухо. Ако се налага да останем по-дълго, там ще е по-добре от тук.
— Ще видим — отвърна Мириамел. — Утре може да съм в състояние да яздя.
— Може би. Но първо трябва да се пораздвижиш. Сега се надигаш за първи път от нощта, когато напуснахме Фолшайър. — Той неочаквано се засмя. — А мен едва не ме убиха!