Саймън се замисли над думите й.
— Може би Приратес действително се е опитал — каза накрая той. — Може би тъкмо така двамата са проникнали до… до другата страна. До Краля на бурите.
Споменаването на името му, макар и изречено съвсем тихо, бе съпроводено от порив на вятъра, така внезапен, че Мириамел потрепна.
— Може би.
Дори при самата мисъл за това усети студен полъх. Представи си как баща й очаква с нетърпение да разговаря с любимата си съпруга, а вместо нея срещу него се изправя това нещо. Спомни си ужасната приказка какво намерил в мрежата си рибарят Буликлин…
— И все пак не разбирам, Мириамел. — Гласът на Саймън беше внимателен, но настоятелен. — Дори всичко това да е вярно, какво добро очакваш от разговора с баща си?
— Не съм сигурна дали мога да очаквам нещо добро. — Това беше самата истина: трудно й беше да си представи някакъв щастлив резултат от срещата им след толкова дълго време и толкова натрупани гняв и скръб. — Но ако има и най-малката възможност да го вразумя, да му припомня, че всичко това започна от обич, и така успея да го накарам да спре… трябва да се възползвам от тази възможност. — Тя вдигна ръка и изтри очи: отново плачеше. — Той само искаше да я види… — След миг се овладя. — Но ти не си длъжен да идваш, Саймън. Това е моя грижа.
Той не отговори. Тя усети неловкостта му.
— Прекалено е опасно — промълви накрая Саймън. — Възможно е изобщо да не видиш баща си. Преди това може да те хване Приратес и никой изобщо да не разбере за теб.
Изрече го с мрачна убеденост.
— Знам, Саймън. Но просто не знам как другояче бих могла да постъпя. Трябва да разговарям с баща си. Трябва да му обясня какво се е случило, а само аз мога да го направя.
— Значи си решила твърдо?
— Да.
Саймън въздъхна.
— В името на разпнатия на Дървото Ейдон, Мириамел, това е лудост. Надявам се да промениш решението си, докато стигнем дотам.
Тя знаеше, че няма да го промени.
— Отдавна го обмислям.
— Ако Джосуа знаеше, щеше да те върже и да те откара на хиляда левги.
— Прав си. Никога не би ми разрешил.
Саймън отново въздъхна в тъмното.
— Трябва да помисля, Мириамел. Не знам как да постъпя.
— Можеш да постъпиш всякак, освен да ме спреш — отвърна спокойно тя. — Не се опитвай да ме спираш, Саймън.
Той отново не отговори. След малко, въпреки страха и възбудата си, Мириамел усети сънят да я привлича в прегръдките си.
Събуди се, уплашена от силен рев. Докато лежеше с разтупкано сърце, нещо над тавана проблесна, по-ярко от факла. Мина секунда, преди да осъзнае, че е зърнала блясъка на светкавица през дупките в покрива. Последва нов гръмотевичен трясък.
Въздухът беше станал още по-влажен и спарен. Блесна нова светкавица и Мириамел зърна за миг как поройният дъжд се излива през пробития покрив. Надигна се и огледа пода. Дъждът шуртеше доста встрани от нея, но обливаше краката на Саймън. Той обаче продължаваше да спи, като похъркваше тихичко.
— Саймън! — Тя го раздруса. — Събуди се!
Той само изсумтя.
— Саймън, премести се. Ще те намокри.
След още няколко разтърсвания той се надигна замаяно, помогна на Мириамел да приближи постелята му до своята и се тръшна с явното намерение моментално да заспи пак.
Лежеше, заслушана в трополенето на дъжда по сламата; усети как Саймън се примъква по-наблизо. Лицето му се оказа почти до нейното в мрака и тя усети топлия му дъх върху бузата си. Изпитваше необичайно спокойствие да лежат един до друг въпреки всички премеждия, които бяха преживели и които тепърва им предстояха, заслушана в бурята със сгушения съвсем близо до нея млад мъж.
Саймън се размърда.
— Мириамел? Студено ли ти е?
— Мъничко.
Той се приближи още, след което протегна ръка и я пъхна под врата й, притегли я към себе си и тя усети цялото си тяло притиснато до неговото. Почувства се като в капан, но не изпита страх. Устата му докосна бузата й.
— Мириамел… — прошепна нежно той.
— Шшшт. — Остана сгушена в него. — Не казвай нищо.
Останаха така известно време. Дъждът трополеше по сламата. От време на време изтрещяваха гръмотевици — като далечни гигантски тимпани.
Саймън я целуна по бузата. Мириамел усети брадата му да гъделичка брадичката й, но това й се стори толкова необичайно нормално, че не се възпротиви. Той помръдна леко глава и устните му докоснаха нейните. Отекна нов гръм, отдалечен, сякаш от друго място и в друго време.