След малко Мириамел стана и затвори вратата. Беше сигурна, че ще се върне. След което щеше да я изостави или щяха да продължат заедно — но всичко щеше да е различно. Тъкмо това искаше. Тъкмо това й беше необходимо.
Главата й сякаш беше празна. Само тези няколко мисли отекваха като пропадащи в дълбок кладенец камъни.
Дълго лежа будна. Тъкмо беше започнала да се унася, когато го чу да се връща. Той влезе, издърпа постелката си до отсрещната стена и легна. Никой от двамата не пророни нито дума.
Бурята беше стихнала, но водата продължаваше да се процежда от тавана. Мириамел започна да брои капките.
Към обяд на следващия ден се почувства достатъчно възстановена, за да може да язди. Потеглиха под покрилите небето плътни облаци.
След цялата болка и всичките чувства през отминалата нощ се държаха хладно, обидени един на друг и враждебни като двама дуелиращи се, които очакват последната схватка. Разменяха само най-необходимите думи, но Мириамел долавяше признаците на гнева на Саймън през целия ден — от припряността, с която оседла конете, до начина, по който яздеше доста пред нея.
От своя страна, Мириамел изпитваше нещо като облекчение. Най-лошото беше минало и нямаше връщане назад. Саймън вече знаеше всичко за нея и това в крайна сметка беше за предпочитане. Мъчително й беше да усеща презрението, което очевидно изпитваше в момента към нея, но беше по-добре, отколкото да го заблуждава. И въпреки това не можеше да не изпитва усещане за загуба. Беше толкова топло, толкова красиво да го целува и да го прегръща, без да се замисля за нищо. Само да не й беше споменавал за любов. Само да не я беше накарал да осъзнае отговорността си. Дълбоко в себе си тя съзнаваше, че всичко, което би било повече от приятелство между двамата, би означавало да живеят в лъжа, но имаше моменти, сладки моменти, в които си бе позволявала да се преструва, че би могло да е по-различно.
До вечерта се бяха отдалечили доста от Фолшайър. Когато се спусна мрак — всъщност само малко по-плътен от сумрачния ден, — намериха един крайпътен параклис на Елисия и решиха да пренощуват в него. След оскъдната вечеря и още по-оскъдния разговор легнаха. Този път Саймън очевидно не се засегна, че Мириамел се настани от другата страна на огъня.
След първия си ден върху седлото след неколкодневното боледуване Мириамел имаше чувството, че ще заспи моментално, но сънят така и не идваше. Тя се въртеше, за да си намери по-удобно местенце, но нищо не помагаше. Лежеше в тъмното, вторачена в нищото и заслушана в лекичкото потропване на дъжда по покрива на параклиса.
Запита се дали Саймън ще я напусне. Вероятността за това неочаквано й се стори страшничка. Много пъти беше твърдяла, че иска да предприеме това пътуване сама, както го беше замислила поначало, но сега си даде сметка, че не иска да пътува сама. Може би беше сбъркала, като му се беше разкрила. Може би трябваше да му предложи някаква спасителна лъжа: ако го бе отвратила прекалено много, той като нищо може да се върне при Джосуа.
А тя никак не искаше той да си тръгне. Притесняваше я не само обстоятелството да препуска сама през тази мрачна пустош. Той щеше да й липсва.
Беше странно дори да си го помисли, след като беше вдигнала почти непроницаема стена между двамата, но не искаше да го загубва. Саймън си беше проправил към сърцето й път, който никой друг не бе извървял. Момчешката му глуповатост винаги я беше очаровала, освен когато не я дразнеше, но сега в него бяха настъпили впечатляващи промени. Неколкократно се беше улавяла да го наблюдава изненадана и възхитена от мъжа, в който се бе превърнал за толкова кратко време.
Той имаше множество качества, които й бяха станали скъпи — доброта, лоялност, откровеност. Съмняваше се някой от придворните на баща й да изпитва такъв непредубеден интерес към живота като Саймън.
Стана й страшно само при мисълта, че би могла да загуби всичко това, ако той си тръгне.
Но тя наистина го беше изгубила — или най-малкото върху приятелството им завинаги се беше спуснала сянка. Той беше видял опетнената й същност — всъщност тя се беше постарала да му я демонстрира по възможно най-очевидния и непривлекателен начин. Мириамел не искаше да се самоизмъчва повече със самозаблуди, а да наблюдава онова, което той изпитваше към нея, беше по-болезнено от всичко, което можеше да изтърпи. Той беше влюбен в нея.
А и тя започваше да се влюбва в него.
Тази мисъл се стовари върху нея с неочаквана сила. Истина ли беше? Не изригваше ли любовта като светкавица от небесен огън, която те заслепява и стъписва? Или беше като благоуханен парфюм, който се надига и изпълва въздуха, докато вече не си в състояние да мислиш за нищо друго? Чувствата й към Саймън със сигурност бяха различни. Мислеше си за него, за смешния начин, по който изглеждаше сутрин косата му, за сериозното му изражение, когато се тревожеше за нея.