„Елисия, Божа майко — замоли се тя, — освободи ме от тази болка. Влюбих ли се? Влюбена ли съм?“
Това вече нямаше никакво значение. Беше направила всичко възможно, за да отстрани болката. Да продължава да насърчава Саймън да си мисли за нея като за непорочна девойка би било по-лошо от всичко — по-лошо дори от това да го загуби окончателно, ако се стигнеше дотам.
Тогава защо болката беше все още така силна?
— Саймън? — прошепна тя. — Буден ли си?
Дори и да беше, не й отговори. Мириамел беше сама с мислите си.
Следващият ден беше още по-мрачен. Вятърът беше остър и пронизващ. Яздеха бързо и без да разговарят — Саймън отново беше доста пред Мириамел и все още безименния й жребец.
В късната сутрин стигнаха разклонението, където Речният път се сливаше с Пътя на Старата гора. На кръстовището явно отдавна висяха две железни клетки с два трупа: нито по развяваните им от вятъра парцаливи дрехи, нито по ухилените им черепи беше възможно да се прецени кои са били тези окаяници. Мириамел и Саймън направиха знака на Дървото и минаха колкото е възможно по-далеч от подрънкващите клетки. Завиха по Пътя на Старата гора и много скоро Речният път се скри зад ниските хълмове на юг.
Започнаха да се спускат. На север вече се виждаха покрайнините на гората Алдхеорте, която се разпростираше върху отдалечаващите се към планините хълмове. След като слязоха в Хасу Вале, вятърът позатихна, но Мириамел не почувства особено облекчение. Дори по пладне долината беше мрачна и стихнала, като се изключеше шумът от процеждащите се от безлистните клони на дъбовете и яворите дъждовни капки. Вечнозелените дървета пък бяха изпълнени със сенки.
— Не ми харесва тази долина, Саймън. — Тя пришпори коня си, а той забави Намиращата дома, за да я изчака. — Винаги е била спокойно и тайнствено място, но сега ми се струва по-различна.
Той помръдна рамене, загледан в потъналите в сенки хълмове, и тя разбра, че не иска да срещне погледа й.
— Повечето места, през които минахме, не ми харесаха. — Гласът му бе хладен. — Но не сме тръгнали за забавление.
Тя се ядоса.
— Нямах това предвид и ти го знаеш много добре, Саймън. Искам да кажа, че тази долина е някак… не знам, опасна.
Най-после той се обърна. Стана й болно от престорената му усмивка.
— Населена с призраци ли искаш да кажеш? Както твърдеше онзи стар пияница?
— Не знам точно какво искам да кажа — отвърна раздразнено тя. — Но виждам, че си губя времето да разговарям за това с теб.
— Несъмнено.
Той притисна леко, но решително хълбоците на Намиращата дома и тя препусна в галоп. Мириамел едва се сдържа да не му изкрещи. Какво искаше той в края на краищата? Не беше ли най-добре, че му беше казала истината? Може би нещата щяха да се уталожат след известно време, когато Саймън разбереше, че все пак могат да си останат приятели.
Пътят се спускаше все по-надолу и гъсто обраслите хълмове се извисяваха все по-нависоко от всички страни. Нямаше жива душа. Редките неугледни колиби по склоновете изглеждаха също безлюдни, но поне можеха да намерят подслон в тях, което все пак беше успокоително, тъй като Мириамел нямаше никакво желание да прекарва нощта под открито небе. Нещо в Хасу Вале не й харесваше, макар да нямаше никаква основателна причина за това. И все пак потискащото мъртвило, обраслите склонове, а вероятно донякъде и собственото й униние бяха причина да очаква с нетърпение момента, в който ще се измъкнат от долината и ще зърнат синорите на Свертклиф — въпреки че това щеше да означава, че Асу'а и баща й вече са на една крачка.
Не по-малко обезсърчаваща беше и мисълта да прекара още една напрегната, безмълвна нощ със Саймън. Преди последната им неприятна размяна на реплики й беше проговорил само няколко пъти, и то само във връзка с пътуването им. Каза, че бил открил следи около параклиса, в който бяха пренощували — съобщи й го малко след като тръгнаха, с подчертано безразличен и небрежен тон. Мириамел тайно се надяваше следите в калта да са техни, още повече че доста бяха обикаляли наоколо, докато търсеха дърва за огъня. Единственото друго нещо, за което я бе заговорил, беше да я попита дали не е време да спрат да похапнат и да дадат почивка на конете и да смънка по някоя полуизречена благодарност, когато му подаваше храна или меха с вода. Беше сигурна, че предстои тягостна нощ.