Бяха слезли съвсем в ниското, когато Саймън неочаквано спря — дръпна толкова силно юздите на Намиращата дома, че кобилата запристъпва нервно встрани.
— Пред нас има хора — тихо каза той. — Ето там. Точно зад дърветата. — И посочи към завоя на пътя. — Виждаш ли ги?
Мириамел присви очи. В сумрака пътят пред тях се виждаше като едва доловима сивкава ивица. Дори зад дърветата да имаше хора, тя не можеше да ги види.
— Е, все пак приближаваме града.
— Да вървим тогава — каза той. — Може би някой се прибира вкъщи… макар да не сме виждали никого цял ден.
И подкара Намиращата дома напред.
Щом излязоха от завоя, видяха двама души, изгърбени от тежестта на кофите, които носеха. Непознатите чуха тропота на конете, трепнаха и погледнаха сепнато през рамо като заловени на местопрестъплението крадци. Мириамел беше сигурна, че са не по-малко изненадани от Саймън да срещнат други хора по пътя.
Доближиха ги. Доколкото Мириамел беше в състояние да прецени по тъмните им наметала, вероятно бяха местни жители. Саймън вдигна ръка за поздрав и каза:
— Господ да ви даде хубав ден.
Мъжът — бяха мъж и жена — го погледна, вдигна ръка, за да отвърне на поздрава, но внезапно спря и се вторачи в тях.
— В името на Дървото! — Саймън дръпна юздите. — Вие сте онези от странноприемницата във Фолшайър!
„Какво прави? — помисли си ужасена Мириамел. — Това Огнени танцьори ли са? Пришпори коня, Саймън, идиот такъв!“
Той се обърна към нея.
— Мириамел! Те са.
Двамата закачулени неочаквано паднаха на колене.
— Ти ни спаси живота — каза жената.
Мириамел се приближи и ги огледа. Бяха двамата, които Огнените танцьори искаха да отведат от странноприемницата.
— Да — добави мъжът малко колебливо. — Усирис да те благослови, достойни рицарю.
— Станете. — Саймън явно бе доволен, но и притеснен. — Сигурен съм, че и някой друг щеше да ви помогне, ако не го бяхме направили ние.
Жената се изправи. Дългите й поли бяха кални.
— Никой не се беше разбързал да ни помогне — възрази тя. — Така става на този свят. Добрите винаги си патят.
Мъжът я изгледа и изсумтя:
— Стига, жено. Хората нямат нужда от поученията ти кое не му е наред на света.
Тя не му обърна внимание и продължи:
— Срамота е. Срамота е, че светът стигна дотук.
Мъжът пак се обърна към Саймън и Мириамел. Беше на средна възраст, с червено, сбръчкано от слънце и вятър лице.
— Жена ми си е малко особена. Но вие ни спасихте живота, това си е истина. — Той се опита да се усмихне. Изглеждаше притеснен — това, че бяха спасили живота им, изглежда, беше не по-малко опасно, отколкото ако се бе случило обратното. — Имате ли къде да пренощувате? Жена ми се казва Гулейн, а аз съм Роелстан. Ще ни е приятно да споделим с вас нашия подслон.
— Все още е рано да спираме — отвърна Мириамел; не й се искаше да нощува с непознати.
Саймън я погледна и каза:
— Нали беше болна.
— Мога да продължа да яздя.
— Да, сигурно можеш, но защо да се отказваме от покрив над главите дори само за една нощ? — Той приближи коня си до Мириамел. — Може да е последната ни възможност да се скрием от вятъра и дъжда — добави по-тихо той, — последната преди…
Не се доизказа: не желаеше дори шепнешком да загатне за мястото, към което се бяха запътили.
Мириамел беше изтощена. Поколеба се още миг и кимна.
— Добре — каза Саймън и се обърна към мъжа и жената. — Ще се радваме да ни предложите подслон.
Не каза на непознатите кои са и какви са и Мириамел безмълвно одобри постъпката му.
— Но ние не можем да предложим нищо подобаващо на такива хора, мъжо. — Лицето на Гулейн, някога може би миловидно, от постоянния страх и трудния живот беше станало отпуснато и унило. — Как така ще ги подслоним в нашата проста колиба?
— Кротувай, жено — отвърна мъжът. — Все ще се сместим някак.
Тя като че ли понечи да възрази, но се отказа.
— Разбрахме се — добави мъжът. — Да вървим. Не е далече.
Саймън и Мириамел слязоха от конете и тръгнаха пеша до новите си познати.
— В Хасу Вале ли живеете? — попита Саймън.
Роелстан се засмя.
— А, отскоро. По-рано живеехме във Фолшайър.
— И… и Огнени танцьори ли бяхте? — попита Мириамел.
— За голямо наше съжаление.
— Те са могъщо зло. — Гласът на Гулейн беше развълнуван. — Не бива да имате нищо общо с тях, милейди, нито с пък нещо, което са докосвали.
— Защо ви преследваха онези мъже? — Саймън несъзнателно докосна дръжката на меча си.