— Защото ги напуснахме — отвърна Роелстан. — Не издържахме повече. Те са луди, но като кучетата могат да вършат злини и в лудостта си.
— И не е толкова лесно да избягаш от тях — добави Гулейн. — Жестоки са и не ти дават да се махнеш. И са навсякъде. — Тя понижи глас. — Навсякъде!
— В името на Изкупителя, жено — измърмори Роелстан, — какви ги бръщолевиш? Видя как този рицар владее меча. Той няма причини да се бои от тях.
Саймън се поизпъчи и Мириамел се усмихна, но щом погледна тревожното лице на Гулейн, усмивката й помръкна. Възможно ли бе да е права? Дали имаше Огнени танцьори наоколо? Вероятно утре трябваше да се отклонят от пътя и да се придвижват по-незабележимо.
Сякаш прочел мислите й, Роелстан спря и посочи една пътека, която се отбиваше от Пътя на Старата гора и лъкатушеше нагоре по гористия склон.
— Направихме си колибка там горе — каза той. — Не е за препоръчване да сме близо до пътя, където пушекът от огъня може да ти докара посетители, не така добре дошли като вас.
Тръгнаха след Роелстан и Гулейн по тясната пътека. След първите няколко извивки пътят изчезна зад гърба им, скрит от върховете на дърветата. Изкачването беше продължително и тежко, а и със спускането на здрача беше все по-трудно да следват тъмните наметала на водачите си. Мириамел вече започваше да си мисли, че луната ще изгрее, преди да стигнат до колибата, когато Роелстан отмести дебелия клон на един бор, провиснал над пътеката, и каза:
— Тук е.
Мириамел поведе коня си след Саймън. Излязоха на широка поляна. По средата й имаше къщичка, най-обикновена, но изненадващо уютна. Над покрива се извиваше пушек.
Мириамел се сепна и се обърна към Гулейн, изпълнена с лоши предчувствия.
— Кой друг живее тук?
Жената не отговори.
Миг по-късно на утъпканата земя пред вратата излезе мъж. Беше нисък, с дебел врат — и облечен в бяла роба.
— Е, видяхме се — каза Мейфуору. — Срещата ни в странноприемницата беше малко кратичка.
Мириамел чу ругатнята на Саймън, после чу стържещия звук от изваждането на меча от ножницата му. Той дръпна юздите на коня й, за да го обърне.
— А, не — каза Мейфуору.
И свирна. Още неколцина облечени в бели роби Огнени танцьори излязоха от сенките около поляната. В сумрака приличаха на призраци, родени от тайнствените дървета. Повечето държаха лъкове.
— Роелстан, ти и жена ти се дръпнете. — В гласа на плешивия прозвуча самодоволство. — Вече свършихте онова, за което ви изпратих.
— Проклет да си, Мейфуору! — извика Гулейн. — В Деня на Отсъждането ще ядеш собствените си черва вместо наденици!
Мейфуору се изкикоти.
— Така ли? Махни се, преди да съм заповядал да те набучат със стрели като таралеж.
Роелстан я задърпа встрани. Гулейн се извърна към Мириамел с пълни със сълзи очи.
— Простете ни, милейди. Те ни хванаха. Накараха ни насила!
Сърцето на Мириамел се бе вкаменило.
— Какво искаш от нас, страхливецо? — попита Саймън.
Мейфуору отново се изкикоти с едва доловимо хриптене.
— Въпросът не е какво ние искаме от вас, рицарче. Въпросът е какво иска от вас Кралят на бурите. И тази нощ ще го разберем, когато ви предадем на Него. — Той махна с ръка към останалите фигури в бели роби. — Вържете ги. Имаме много работа до полунощ.
Щом първият Огнен танцьор сграбчи ръката му, Саймън се извърна към Мириамел с изкривено от гняв и отчаяние лице. Тя знаеше, че той иска да се бие, че е по-склонен да ги принуди да го убият, отколкото да се предаде, но че се страхува да го, направи — че се страхува заради нея.
Не можеше да му помогне с нищо. Не усещаше в себе си нищо друго освен вцепеняващ ужас.
8. Една изповед
— До нея той пристъпи бавно — пееше Мейгуин, —
младежът в черен
плащ с къдрици златни на главата
и сребърна качулка.
— Красавице, какво желаеш? —
усмихна се младежът. —
С какво сега да те даря,
невяста да ми станеш?
Девицата глава извърна.
— С подарък рядък и богат
не можеш ти да ме дариш
за туй, което притежавам.
Младежът тръсна рус перчем,
засмя се и отвърна: — О, ти, девойко сладка,
ти можеш днес да ме отпратиш,
но скоро ще се върна пак,
защото Смърт зова се —
все някога ще бъдеш моя…
Не помагаше. Над думите на песента тя продължаваше да чува странния вой, предвещаващ безкрайно нещастие.
Песента свърши и Мейгуин се втренчи в пламъците на лагерния огън. Напуканите й от студа устни я боляха от пеенето. Ушите я щипеха и главата я стягаше. Нищо не беше, както трябва, нищо не беше, както бе очаквала.