Тиамак и отец Странгиард стават Носители на свитъка и заедно с Бинабик и Гелое проучват ръкописа на Тиамак. В него, изглежда, става дума за Камарис, чийто мозък е все така помътен. Когато разбират, че подаръкът, който Първата баба на ситите Амерасу е изпратила на Джосуа по Саймън, е старият боен рог на Камарис, те решават да се опитат да възстановят разума му. Камарис идва на себе си, изпълнен с печал, но готов да направи всичко възможно, за да възпре настъпващия прилив на мрака. Хората на Джосуа се подготвят да потеглят на юг.
В Хернистир Еолаир води Джирики в пещерите, където двамата с Мейгуин са срещнали свенливите дуори, но пещерните обитатели са напуснали и е останал единствено техният магически Свидетел Късът. Джирики се опитва да го използва, но го завладява могъща сила и той за малко не загива — спасява го намесата на Еолаир. Джирики и майка му Ликимея заявяват, че ще поведат ситите към старата крепост на Джосуа Наглимунд, сега владение на норните. Еолаир и няколко хернистирци изявяват желание да тръгнат с тях. Мейгуин настоява да се присъедини и въпреки притесненията си от несекващите й самозаблуди, Еолаир е принуден да отстъпи.
Джосуа и спътниците му не знаят, че ги дебнат наемните убийци на Утук'ку. Гелое и Адиту обсъждат загадката на Камарис и споделят страховете си, че тя може би има нещо общо с настоящия конфликт. Саймън разбира, че Мириамел се готви да избяга. Разкъсван между дълга си към Джосуа и страховете си за нейната безопасност, той решава да я придружи — все пак той е неин рицар. Когато тръгват, разбират, че лагерът е нападнат.
ПЪРВА ЧАСТ
ВЪРТЯЩОТО СЕ КОЛЕЛО
1. Сълзи и пушек
Лишената от дървета пустош на Високите Тритинги беше потискаща. Кванитупул също беше странен, но Тиамак бе ходил там още от детските си години и порутените сгради и безбройните канали поне малко напомняха на родните му блата. Дори в Пердруин, където беше живял в самота, имаше толкова много надвиснали една до друга стени и тесни проходи, толкова много потайни сенчести кътчета и въздухът беше до такава степен просмукан от соления дъх на морето, че всичко това му помагаше да се справя с носталгията. Но тук, в пасищата, той се чувстваше абсолютно незащитен и не на мястото си. Което не беше никак приятно.
„Тези, които наблюдават и оформят, наистина са ми отредили странен живот — мислеше той. — Може би най-странния от всичко, което са отредили на моя народ, след като Нуобдиг се е оженил за Огнената сестра“.
Понякога подобни мисли го утешаваха. Да си белязан заради такива необикновени събития, в края на краищата, беше нещо като възнаграждение заради годините на неразбиране от страна на собствения му народ и на сухоземците от Пердруин. Естествено беше да не го разбират — той беше особен: кой друг вран можеше да говори и чете на езика на сухоземците като него? Но по-късно, отново заобиколен от чужденци и без никаква представа какво се е случило на собствения му народ, той беше ужасно самотен. В такива моменти, угнетен от пустотата на тази странна северна земя, той слизаше до реката, която преминаваше по средата на лагера, сядаше и слушаше успокоителните, познати звуци на водния свят.
Тъкмо това беше правил и допреди малко, топнал кафявите си крака в Стефлод въпреки мразовитата вода и вятъра, но сега, докато се връщаше поободрен в лагера, край него се стрелна някаква сянка. Някой тичаше — с развята светла коса, — но който и да беше, се стрелна като водно конче, с бързина, непостижима за човешко същество. Тиамак зърна само отлитащия силует за миг, а после покрай него прелетя друга тъмна сянка. Беше някаква едра птица и се носеше ниско над земята, сякаш първата сянка беше нейна плячка.
Двата силуета изчезнаха нагоре по склона към лагера, Тиамак се закова на място от изумление. Трябваха му няколко секунди, за да си даде сметка чий беше първият силует.
„Ситката! — мина му през ума. — Подгонена от ястреб или бухал!“
Не беше възможно, но и тя — Адиту се казваше — по някакъв начин не беше възможна. Не приличаше на нищо, което беше виждал, и честно казано, малко го плашеше. Но какво я бе подгонило? Доколкото можа да прецени по изражението й, бягаше от нещо ужасяващо.