Брандън Сандърсън
Към звездите
Към небето (Дръзки), книга втора
За Ерик Джеймс Стоун,
който се опита да ми покаже как да бъда кратък (урок, който така и не научих), но беше невероятен приятел и пример.
Тази творба е художествено произведение.
Описаните имена, персонажи, места и случки са продукт на въображението на автора. Всички изказвания, случки, описания, информация и материали от всякакъв друг вид, съдържащи се в произведението, са само и единствено с цел забавление и не трябва да се разчита на тяхната точност, нито да бъдат правени опити да бъдат възпроизведени, тъй като това може да доведе до наранявания.
Първа част
1.
Включих на свръхскорост и насочих кораба към центъра на хаоса от деструктори и експлозии. Над мен се бе ширнал необятният космос. В сравнение с тази безкрайна чернота и планети, и кораби изглеждаха миниатюрни. Безсмислени.
Изключение, разбира се, правеше фактът, че тези незначителни кораби полагаха огромни усилия да ме унищожат.
Аз лавирах, завъртах кораба и спирах бустерите по средата на завой. Веднага след завъртането включвах отново бустерите и отпрашвах в другата посока в опит да се откача от трите кораба, които ме преследваха.
Битката в космоса е съвсем различна от тази в атмосферата. Първо, крилата ти са безполезни. Липсата на въздух означава, че няма въздушна струя, нищо не те повдига, нищо не те повлича. В космоса всъщност не летиш. Там просто не падаш.
Направих ново завъртане и подадох мощност, отправих се отново към битката. За съжаление маневри, които са били впечатляващи долу в атмосферата, бяха нещо съвсем обикновено тук горе. Битките във вакуум през изминалите шест месеца означаваха овладяването на съвсем нови умения.
— Спенса — прозвуча ведър мъжки глас от конзолата, — помниш ли, че ми каза да те предупредя, когато започнеш да ставаш напълно неразумна?
— Не — изръмжах и направих рязък десен завой. Изстрелите от деструктори отзад се плъзнаха по купола на кабината ми. — Не вярвам да съм направила подобно нещо.
— Ти каза: „Може ли да поговорим по-късно по този въпрос?“
Лавирах отново. Направих приплъзване. Да не би тези дронове да ставаха по-добри в преследването, или аз губех уменията си?
— Технически, беше „по-късно“, след като разговаряхме — продължи бъбривият глас — изкуственият интелект на кораба ми, Ем-бот. — Само че човешките същества не използват тази дума, за да изразят „което и да е време хронологично след този момент“. Те искат да кажат „някое време след настоящия момент, което ми е удобно“.
Дроновете на креляните се скупчиха зад нас, опитаха се да пресекат пътя ми за бягство към основната битка.
— И ти реши, че точно сега е по-удобно време, така ли? — попитах.
— Защо не.
— Защото участваме в битка!
— Аз бих казал, че когато опираме до положение на живот и смърт, е тъкмо времето, когато би трябвало да знаеш, че постъпваш неразумно.
Спомнях си с известно умиление дните, когато моите кораби не ми отговаряха и не ме засичаха. Това бе времето, преди да помогна Ем-бот да бъде поправен. Личността му представляваше остатък от древна технология, която все още не разбирахме. Често се питах дали всички представители на изкуствения интелект са били толкова нахални, или моят бе специален случай.
— Спенса — повика ме Ем-бот. — Би трябвало да поведеш тези дронове към останалите, нали не си забравила?
Бяха минали шест месеца, откакто отбихме опита на креляните да ни избомбят и заличат. Покрай победата научихме важни факти. Враговете, които наричахме „креляни“, бяха група извънземни, чиято задача бе да държи хората ми ограничени на нашата планета, Метален рой, която бе нещо като съчетание между затвор и природен резерват за човешката цивилизация. Креляните докладваха на по-голямо галактическо правителство, наречено Върховните.
Те използваха дронове с дистанционно управление, за да се бият с нас, пилотирани от извънземни, които живееха далече, контролираха дроновете си с помощта на комуникации, по-бързи от скоростта на светлината. Дроновете никога не бяха управлявани от изкуствен интелект, тъй като противоречеше на галактическите закони да позволят един кораб да се управлява сам. Дори Ем-бот бе стриктно ограничен по отношение на онова, което можеше да свърши сам. Освен това имаше нещо, от което Върховните се страхуваха безкрайно много: хора, които притежаваха способността да виждат в космоса, където използваха комуникациите, по-бързи от скоростта на светлината. Тези хора бяха наречени сайтоници.