Платформа Прима беше най-голямата с места за кацане за корабите. Бяхме я превърнали в орбитална щабквартира, въпреки че инженерните екипи все още работеха с някои от системите ѝ — най-вече с древните депа за данни.
Влетях на определеното за мен място — малък индивидуален хангар. Светлините трепкаха, докато вратата на дока се затваряше и налягането в стаята се възстановяваше. Поех си дълбоко дъх и въздъхнах, след това отворих капака. Стори ми се много скучно да се върна след битка и да се впусна в обикновения живот. Може и да беше нереалистично, но исках да продължа да патрулирам и да летя. Отговорите на въпроса коя съм — какво съм — бяха някъде там, не в стерилен метален коридор.
— Хей, ти! — подвикна Ем-бот, докато слизах от кабината. — Вземи ме с теб. Не искам да пропусна веселбата.
— Просто ще ми се скарат.
— Както казах… — повтори той.
Добре. Протегнах се под предния контролен панел и откачих новия му мобилен рецептор: гривна, която съдържаше сензорно устройство, холограмен проектор, слушалка, за да усили комуникационните способности на Ем-бот и малък часовников дисплей. Той твърдеше, че навремето имал такъв мобилен рецептор, но бил изчезнал — вероятно старият му пилот го е взел преди стотици години, когато е ходил да проучва Метален рой.
Когато Ем-бот даде на инженерите планове, за да създадат нов, те полудяха пред микрохолограмната технология, която съдържаше. За щастие, те бяха спрели да празнуват много отдавна, за да създадат за мен нов. Свикнах да го нося вместо светлинната гривна на татко, тъй като рядко ми се случваше да я използвам, откакто не проучвах редовно пещерите.
Сложих холограмната гривна, след това подадох шлема на Добси — от наземния екип, — когато тя се качи по външната стълбичка, за да провери как съм.
— Има ли нещо, което да погледнем? — попита тя.
— Къс от нещо премина по дясната страна на корпуса, когато щитът ми беше свален.
— Ще проверя.
— Благодаря — отвърнах. — И едно предупреждение: той е в едно от неговите си настроения.
— Че кога не е?
— Случи се веднъж — спомних си аз, — когато правеше самодиагностика и тогава не каза нищо цели пет минути. Беше невероятен разкош.
— Държа да ти кажа — обади се Ем-бот, — че съм програмиран да разпознавам сарказма.
— Ако не беше, нямаше да разбереш шегата. — Влязох в съблекалнята, която ми служеше и за спално. Не че притежавах много неща — значката на татко, старите ми карти на пещерите и някои от импровизираните оръжия, които бях създала сама. Държах ги в един сандък до койката при резервните дрехи.
Още щом влязох, ме посрещна тихо просвирване като флейта. Кръвожадния се беше настанил на мястото си до вратата. Яркожълто, с малки сини шипчета по гърба, съществото се беше настанило в една от старите ми ризи, които си беше направило на гнездо. Почесах го по главата и той затръби отново. Не беше лигав, по-скоро стегнат, също като хубава кожа.
Зарадвах се, когато го видях; той трябваше да е в спалното ми помещение, но все успяваше да се измъкне и често го намирах в хангара. Изглежда обичаше да бъде близо до Ем-бот.
Измих се, но не смених пилотския костюм. След това, вече изгубила предостатъчно време, за което можех да намеря извинение, аз се стегнах с решителността на воин и излязох в коридора. Светлината тук винаги ми се струваше прекалено ярка след космоса — белите стени, лъскави, отразяваха отблясъците. Единствената част, която не беше прекалено лъскава или светеща, беше килимът в средата, който бе остарял забележително добре — вероятно защото е бил във вакуум, докато инженерният екип не закърпи дупките по станцията и не пусна животоподдържащите системи.
Останалите членове от ескадрата ми чакаха в коридора. Нед и Артуро спореха дали на пилотите трябва да се разрешава да изрисуват предните части на самолетите си. Не им обърнах никакво внимание и застанах до Кималин, чиято коса беше разрошена, след като бе свалила шлема, за да го пъхне под ръката.
— Нали си наясно как е побеснял Джорген? — прошепна ми тя.
— Ще се справя с него — отвърнах.
Кималин изви вежда.
— Наистина — настоях. — Просто трябва да бъда достатъчно самоуверена и стряскаща. Да имаш под ръка черно за очи?
— Ъъъ, какво е това?
— Нещо като цветове на войната, използвани от мъжете, които са се биели на старата земя. Нещо като предупреждение за опасност, за което се използвало мъртво прасе.
— Гадост. Само че аз не съм наясно. И още нещо… Пумпал, няма ли да е по-добре, ако не дразниш Джорген? Поне веднъж.
— Не съм сигурна, че съм способна на подобно нещо.
Еф Ем мина покрай нас и вдигна окуражително палци. Аз отвърнах по същия начин, въпреки че все още се чувствах малко неловко около нея. На високата, слаба жена дори пилотският костюм ѝ стоеше елегантно, докато торбестите дрехи винаги ми придаваха вид на навлякла много пластове. Тя отиде при Звяра и Котката, двама нови, които станаха част от ескадрата ни на място на липсващите. Бяха в началото на двайсетте, по-големи от останалите от нас с няколко години, въпреки това много се стараеха да се приобщят.