Това не беше правилно. Не можеше да се случи. И… освен това беше нередно. Грешно не само от морална гледна точка, но и от тактическа. Гледах картите и ми стана ясно, че силите на Върховните са впечатляващи.
Двеста дронове, петдесет кораба с пилоти. Нашите изтребители не бяха повече от сто и петдесет.
Само че ние бяхме ЗСД, изковани в битки, набирахме умения с всеки изминал ден, докато Върховните пускаха пилоти, които бяха обучени да не бъдат агресивни, и група новобранци, прекарали едва две седмици в пилотската кабина. Уинзик не можеше да не знае, че тези сили са в губеща позиция.
Освен това знае, че с всеки ден ставаме по-силни, а сега — след като са намерили останките от деструкторния ми пистолет — се страхува, че ще се доберем до Към звездите. Знае, че притежаваме сайтонични качества. Знае, че сме шпионирали операциите му…
Неочаквано видях различен развой на тази битка. Видях как ужасеният Уинзик осъзнава, че затворниците му са извън контрол, че заплахата, която често е използвал, за да плаши останалата част от Върховенството, е съвсем истинска. Така че какъв беше планът му? Трябваше да е нещо повече от това да остави новосформираните си космически сили да умрат поразени от нашите деструктори.
Докато двете групи се сражаваха, аз се опитах да измисля какво планира лидерът на креляните. За нещастие, никога не се бях замисляла над едромащабна тактика. Работата ми беше да седна в пилотската кабина и да започна да стрелям. Да, мислех много, можех да спечеля битка, но днес имаше нещо повече. Разбирах враговете по-добре от всеки друг. Бях живяла сред тях. Бях разговаряла с техния генерал, бях слушала заповедите му.
Какво търсеше днес тук? Наблюдавах битката и бавно се изправих от мястото си — адмиралския стол, от който имах поглед към цялото помещение. Виждах светлините на екрана, виждах хората, които представляваха. Усетих как светът бавно избледнява около мен. Видях… и чух… звездите.
… репортаж на живо от резерват Метален рой…
… храбри бойци, които се надяват да удържат човешкия бич…
Уинзик предаваше тези събития. Това нападение беше просто театър. Представих си милионите на Към звездите, които наблюдаваха предаването, обзети от страх. Уинзик можеше да съсипе репутацията си, ако се провали тук. И той щеше да се провали, нали? Не можеше да ни победи.
… сведения, че човеците правят нещо странно…
… този резерват, който е заобиколен от древни механизми, останали от Втората човешка война…
… движението на тези платформи. Изглежда нещо се случва…
И зад всичко това чух нещо друго. Приличаше на… на все по-силен писък. Или пък предизвикателство? Брейд ли беше това? Крещеше в нищото? Не можеше да го направи — това щеше да привлече очите. Това щеше…
Всичко започна да се изяснява. Онова, което чувах, предупрежденията на Куна, одевешните обяснения на Брейд. Планът на Уинзик.
Те щяха да призоват нарочно гробокопач в нашето измерение.
Неколцина в помещението ме забелязаха и Риколфр сръчка Коб.
— Пумпал? — повика ме адмиралът и пристъпи към мен.
— Трябва да вървя, господине — заявих, без да откъсвам поглед от картата на боя.
— Не знам дали можем да те изложим на риск — призна той. — Нито един от другите ни кораби не може да защити мозъка ти от сайтонични атаки. Освен това не знаем дали можем да намерим от охлювите, които спомена… така че скоро можем да имаме нужда от теб.
— В момента имате нужда от мен — казах. Погледнах към него. — Ще се случи нещо ужасно. Не мисля, че мога да ви обясня. Нямам време. Но трябва да го предотвратя.
— Върви — разреши той. — Може и да успеем да победим изтребителите, но бойните кораби? След като най-сетне решиха да пуснат срещу нас всичко, което имат, времето ни изтича. Така че, ако можеш да направиш нещо… добре, върви. Светците да те пазят.
Затичах по коридора преди още да бе завършил мисълта си.
39.
Затичах, усетих как сянката в мен става по-плътна.
Като приближих нищото, за да подслушвам, аз бях допуснала по-голяма част от него в себе си. Мислите за гробокопачите докоснаха част от мен, която не можех да обясня.
Тази част от мен мразеше всички. Жуженето, което хората издаваха. Прищракването и натрапничеството в безкрайната, спокойно бездна, която представляваше космосът.
Човекът в мен започна да се съпротивлява. Видях живота на мнозина зад мигащите светлини на екрана. Бях летяла с врага и бях открила приятели сред тях.