Не разбирах себе си. Как бе възможно да съм едновременно всички тези неща? Как можех да искам да спра боя, същевременно да се надявам, че те просто ще се унищожат?
Изригнах от площадката за кацане на платформа Прима с кораба на Върховенството, тъй като беше единственият свободен кораб в момента. Коб наистина беше разтревожен. Беше мобилизирал всички изтребители, които имахме.
Следвах подадения ми курс през черупките около Метален рой и ускорявах непрекъснато, гърбът ми бе притиснат в седалката. Най-сетне изскочих в космоса над черупките и попаднах сред хаоса от стотици кораби, които се сражаваха. Деструкторен огън разкъсваше чернотата, кораби експлодираха с примигване на светлина, която бързо угасваше. В далечината „Теглилки и мерки“ наблюдаваше стоически заедно с другите два бойни кораба.
Струва ми се, че разбирах плана на Уинзик и виждах колко е хитър. Той искаше да унищожи хората на Метален рой. Като успявахме да избягаме, щяхме да докажем, че той е слаб, дори некадърник. Но той все още нямаше космическите сили, които му трябваха, за да доведе задачата си докрай.
Същевременно имаше нужда от гробокопач в нашето измерение, който да контролира и да използва като заплаха. Но той нямаше да го призове сам. Какво тогава да направи? Изпращаше силите си на Метален рой, за да се „бият храбро“ с хората. Тайно обаче щеше да използва Брейд, за да привлече гробокопач в нашето измерение и да го остави да разруши Метален рой. Щеше да обвини нас, че сме го призовали. Все пак всички знаеха, че хората навремето са се опитали да направят точно това.
След като погълнеше хората, гробокопачът щеше да продължи, да потърси друга жертва. Само че Уинзик щеше да използва новосъздадените си сили, за да го контролира — и щеше да го изпрати другаде, да го накара да се лута между ненаселените светове.
По този начин щеше да се превърне в герой — и в най-важното същество в галактиката. Защото когато скитащ се гробокопач заплашва всички цивилизовани светове, единствено неговите сили щяха да осигурят защита. Неговите пилоти щяха да защитават планетите, които имаха нужда — но ако някой му се противопоставеше, гробокопачът просто щеше да намери пътя си към техния регион без защитни сили, които да го отпратят.
Брутално. Ефективно.
Ужасяващо.
Подадох мощност в посока на битката, където изтребителите се завъртаха, избягваха врага, стреляха и поразяваха. Къде беше Брейд? Чувах я, че крещи в нищото, но не виждах къде се намира. Дали не беше на „Теглилки и мерки“?
Не. Едва ли искаха нещото да дойде в нашето измерение близо до някой от техните кораби. Тя беше някъде наблизо.
Въпросът беше къде. Битката беше няколко пъти по-голяма от онези, в които бях участвала досега — може би дори по-голяма, отколкото някой бе виждал. Бойното поле се беше превърнало в хаос, докато ескадрите се опитваха да се държат заедно и адмиралите се опитваха да следват смислена стратегия.
Завладя ме познато вълнение, очакването за битка, възможност да се намеся. Само че… днес усетих и колебание, което навремето щях да нарека страх. Безмълвно благодарих на Коб, че бе избил подобни мисли от главата ми по време на тренировките.
Не бях тук, за да се бия. Затова, вместо да стрелям по първия дрон на Върховните, който мина, аз огледах монитора за близост и осъзнах, че е все още настроен на сигналите на Върховенството. Те ме бяха блокирали от общите разговори, затова не чувах какво си казват, но пак можех да набележа отделни кораби на монитора.
Избрах определен изтребител, който летеше почти сам, близо до далечния край в дясната половина на бойното поле. „Плава срещу течението в поток, който отразява слънцето“. Корабът на Хешо. Старата ми ескадра. Те може и да знаеха къде е Брейд.
Само че двамата с Хешо сега бяхме врагове. Той вече знаеше каква съм — едно от съществата, които мразеше най-много.
Въпреки това насочих кораба си натам. Минах бързо през бойното поле, за да избегна стрелбата на някои от дроновете, след това изстрелите на някои от изтребителите на ЗСД, които очевидно не вярваха на сигнала ми, който ме отличаваше като съюзник.
Дроновете и изтребителите на ЗСД започнаха да се обстрелват, което ми даде възможност да направя завой към Хешо. Кицен обърнаха кораба си към моя и аз спрях на достатъчно разстояние, намалих и останах неподвижна в космоса. Сега какво?
Опитах се да отворя частен канал към кораба на кицен.
— Хешо? — повиках го аз. — Извинявай.
Отговор не последва. Корабът зареди деструкторите и потегли към мен. Сякаш чувах командите на борда, докато Хешо нареждаше на кицен да се подготвят за битка. Пръстите ми потръпнаха на контролните уреди. Те мислеха, че могат да ме свалят. Наистина ли щяха да ме тласнат в тази посока? Те бяха незначителен, безсмислен шум в една необятна…