Коб ме погледна.
— Чух, че пак си правила номера, лейтенант — заяви тихо той, докато един от техниците се занимаваше с файловете.
— Ами… — започнах.
— Така си е! — обади се гласът на Ем-бот от китката ми. — Каза на Джорген, че нарочно се е опитвала да… — Натиснах заглушаването. След това, за да съм по-сигурна, изключих и холографския прожектор. Изчервих се и погледнах Коб.
Адмиралът продължи да пие кафето си.
— Ще говорим по-късно. Не искам да ядосам баба ти, като стана причина за смъртта ти. Миналата седмица ми направи пай.
— Ами добре, господине.
Екранът потрепери и тогава видеото започна, показа същата стая — само че стените не бяха разглобени. Група хора си вършеха работата пред мониторите, облечени в непознати униформи. Притаих дъх. Та те бяха хора.
Открай време знаехме, че е така. Въпреки, че бяхме открили Метален рой без жители, езиците на старата земя бяха използвани за голяма част от машините. Независимо от това, беше малко зловещо да се върнем назад във времето при тези тайнствени хора. Милиони — ако не и милиарди — са населявали тази планета и тези платформи. Как бяха изчезнали?
Те изглежда говореха — сториха ми се развълнувани, суетяха се из помещението. Като се вгледах, ми се стори, че някои крещяха, но звук нямаше. Рус мъж се тръшна на стола пред монитора и лицето му изпълни екрана. Започна да говори.
— Извинете, господине! — каза един от техниците до мен. — Работим над аудиото. Само секундичка…
Звукът избликна неочаквано от екрана. Хората крещяха, десетки гласове се припокриваха.
— … направя този доклад — каза човекът пред екрана на английски със силен акцент. — Имаме първоначални сведения, че сайтощитовете на планетата, въпреки отдавнашните предположения, са недостатъчни. Гробокопачът е прихванал комуникациите ни и ги е проследил до нас. Повтарям, гробокопачът се е върнал при станцията ни и…
Той млъкна, погледна през рамо. В стаята цареше истински хаос, някои хора напълно губеха самообладание и падаха на пода в истерични пристъпи, други си крещяха.
Човекът на екраните пред нас барабанеше по клавиатурата.
— Имаме видео от една от външните платформи — съобщи той. — Номер 1132. Включвам на запис.
Приведох се напред, когато записът показа звездното небе — идваше от камера от външна черупка, обърната към космоса. Виждах извивката на платформата в долната част на екрана.
Хората от записа млъкнаха. Да не би да виждаха нещо в чернотата, пронизана от светлинките на звезди, което аз не виждах? Да не би…
Появиха се още звезди.
Те замигаха, оформиха се като миниатюрни точици. Бяха стотици… бяха хиляди, твърде ярки, за да бъдат наистина звезди. Всъщност те се движеха в небето, събираха се и скупчваха. Дори на монитора — дори от огромно разстояние, през времето и пространството — усетих злобата им.
Това не бяха звезди. Това бяха очи.
Дробовете ми спряха да функционират. Сърцето ми започна да блъска в гърдите. Появяваха се все повече светлинки, наблюдаваха ме през екрана. Не ме познаваха. Те можеха да ме видят.
Обзе ме паника. Застаналият до мен Коб продължаваше да отпива от кафето си. Незнайно как спокойствието, с което бе застанал до мен, ми позволи да потисна връхлетялото ме безпокойство.
Това се е случило отдавна, напомних си аз. Сега за мен няма опасност.
Светлинките на екрана започнаха да помътняват… Прах, досетих се аз. Появи се облак, който сякаш се процеждаше през пукнатините на реалността. Прахта блестеше в бяло и се разширяваше с невероятна скорост. След това нещо заприижда, огромна кръгла форма, която се появи сякаш от нищото в средата на прашния облак.
Беше ми трудно да различа нещо повече от сянката на нещото. Първоначално умът ми отказа да възприеме размерите. Нещото, което се появи — чернотата вътре в блестящата прах — смали огромната платформа. Ангели небесниии. Каквото и да беше това, то имаше размерите на планета.
— Представям ви… разполагам с визуално потвърждение на гробокопач — съобщи човекът, който правеше записа. — Майко на светците… Тук е. Проектът със сайтощитовете е провал. Гробокопачът се върна и… идва за нас.
Черното туловище се измести към планетата. Да не би това да бяха ръце, там в сенките? Не, може ли да бяха игли? Формата изглежда бе нарочно замислена така, че да обърка ума, докато аз се опитвах — противно на здравия разум — да намеря смисъл в онова, което виждах. Скоро чернотата обхвана всичко. Камерата угасна.
Въпреки че видеото приключи, образът се измести отново към библиотеката, където човекът седеше на бюрото. Повечето от другите монитори бяха изоставени, бяха останали единствено друг мъж и една жена. Отвсякъде другаде на платформата се носеха писъци, докато разтрепераният мъж пред монитора стана — блъсна се в монитора, който използваше, и камерата се изкриви.