Писъкът в главата ми почти заглъхна, докато битката между нас двете продължаваше. Жена срещу жена, пилот срещу пилот. Гмурнахме се покрай древни отломки, въртяхме се, падахме, бяхме като хванати в капан в орбита, Брейд непрекъснато изпълняваше завъртания със светлинното си копие.
Следвах я, не я изпусках — но едва успявах. Стрелкахме се в мрака, нито една от нас не стреляше, бяхме съсредоточени единствено над преследването. Аз бях в по-благоприятна позиция отзад, но…
Но, Светци, тя беше добра. Всичко останало избледня. Светът под мен, звездите отгоре, ние на фона на ужасната битка. Нищо нямаше значение. Двете с нея бяхме двойка акули, които се преследваха в море от дребни рибки. Тя успя да ме привлече до защитните платформи, след това изпълни лупинг около мен, когато бях принудена да избегна изстрел.
Попаднах пред нея, след това вкарах и двете ни в спирала, от която едва успях да изляза и да я заобиколя, за да заема отново мястото на опашката ѝ.
Беше вълнуващо, зареждащо. Чувствах се както рядко досега, предизвикана до пределите на възможностите ми. А Брейд наистина беше по-добра. Тя пилотираше пред мен и успяваше да избегне всеки мой изстрел.
Това ми се стори ободряващо.
Много пъти бях най-добрият пилот в небето. Да видя някой, който беше по-добър, бе най-вдъхновяващото нещо, което бях преживявала. Исках да летя с нея, да я преследвам, да се изправя срещу нея, докато не скъся разстоянието и не се докажа.
Само че аз бях широко ухилена, когато я чух отново да крещи в нищото. Викът бе едва доловим, но следата, която остави в моята илюзия за наслада, смаза всичко. Брейд се опитваше да унищожи всичко, което обичах. Ако не можех да я спра, ако не бях достатъчно добра, това щеше да бъде краят на ЗСД, на Метален рой, на човешкия вид.
В тази светлина неспособността ми беше ужасяваща.
Не е нужно да я победя сама, помислих си аз. Достатъчно е да я докарам там, където искам…
Откъснах се и се устремих настрани. Усетих раздразнението на Брейд. Сигурно и тя се е наслаждавала на преследването и неочаквано ми се ядоса заради проявената страхливост. Бягах ли?
Тя ме последва на мига, започна да стреля по мен. Трябваше да остана отпред още съвсем малко. Заобиколих едни отломки и Брейд ме последва. Притаих дъх…
— Спипах я! — похвали се Химерна по канала на Брейд.
Завъртях кораба си и ускорих обратно към Брейд, която ме беше последвала през останките от дрона на Химерна. Виждах в пилотската ѝ кабина, където тя блъскаше по конзолата, обзета от раздразнение.
След като изключи кораба ѝ, Химерна блокира всички системи. Бяхме я спипали. Намалих скоростта на кораба си, след това насочих носа към Брейд. Думите, които бях казала се понесоха обратно към мен.
И няма да стреляме, за да я обезвредим. Тя ще продължи да се опитва да докара гробокопача, докато е жива…
Сякаш за да докаже правотата ми, тя отправи вик към нищото. Очите, които избледняваха, отново насочиха вниманието си към нас, най-вече към двойката, която изглеждаше по-забележима от всички други.
Натиснах спусъка. В този момент, писъкът на Брейд стана по-остър от когато и да било преди. Обзета от паника пред смъртта, тя най-сетне постигна целта си.
И нещо се появи от нищото.
41.
Появата на гробокопача разкъса реалността. Корабът на Брейд беше пред мен, след това изведнъж бе отстранен. Нещо чудовищно, което влезе в измерението ни, оттласна назад, сякаш бяхме яхнали вълна, която премина през реалността.
Изстрелът, който бях насочила към Брейд, пропусна и бе погълнат от разширяващата се чернота.
Корабът ми потрепери и аз бях изтласкана настрани. Чернотата стана толкова гъста, че скри всичко от погледа ми. Стори ми се, че за момент видях сърцето на гробокопача, онази дълбока сянка. Абсолютна тъмнина, която бе твърде чиста, за да съществува.
След това се появи лабиринтът, материята се устреми към нещото като… също като кондензация по много студена тръба. Събра се около сърцето, изстреля ужасни остриета, образува нещо като малка планета. Беше много по-голям от лабиринта, в който бяхме тренирали.
Този лабиринт скоро беше обгърнат в прах и материя от частици, замъглен от мараня. Тъмни остриета хвърляха вътре сенки, осветени от отблясъци на наситеночервено, сърцевината с цвета на разтопен камък. Имаше бури в ужасни цветове и притискащи ума сенки. Това бе нещо чудовищно, умът ми не можеше да го обхване. То бе скрито сред облаци прах.
Огромното нещо бе надвиснало като луна над Метален рой — прекалено близо. Сензорите ми полудяха; гробокопачът си имаше собствено гравитационно привличане.