Ти щеше да си твърде ужасѐн, за да се биеш с гробокопач, част от него — вероятно единият родител — мислеше. Твърде агресивно за дионското общество. Твърде параноично, за да се включи в бой. Новата издънка щеше да се справи по-добре.
По-добре, помисли си друга част.
Мориумур се спъна, почувства дезориентация, причинена от двете отделни части на мозъка. Нумига му помогна да седне отстрани на капсулата, а наситената червеникавовиолетова кожа сякаш блестеше на светлината на свещите.
— Започва се — предупреди Нумига. — Време е.
— Не искам да си отивам.
— Няма да боли — обеща Нумига. — Пак ще бъдеш ти, когато излезеш като нова издънка. Просто ще бъдеш различен.
— Ами ако искам да си бъда същият?
Нумига го погали по ръката.
— Почти всички от нас са минали през няколко издънки, Мориумур, и сме оцелели. Когато се появиш отново, ще се питаш защо си бил толкова притеснен.
Мориумур кимна и постави и двата си крака в капсулата. След това спря.
— Когато се върна, ще помня ли тези месеци?
— Смътно — отвърна Нумига. — Като част от сън.
— Ами приятелите ми? Ще ги позная ли?
Нумига го побутна внимателно навътре в капсулата. Времето бе дошло. Двете половини на Мориумур се отдръпваха, умовете се разделяха, а личността му… бе опъната до крайност. Ставаше му… трудно… да… мисли…
Капсулата се разтърси неочаквано. Мориумур сграбчи стената и изсъска от изненада. Около него останалите започнаха да се блъскат, викаха или съскаха. Започнаха да падат, когато разтърсването стана по-силно, но най-сетне се успокои.
Това пък какво беше? Сякаш платформата беше ударена от нещо — но що за удар можеше да е толкова мощен, че да разтърси целия град Към звездите?
Навън, на улицата, се разнесоха писъци. Роднините на Мориумур се изправиха макар и объркани, дръпнаха завесите на вратата. Отвориха и светлината нахлу в малката тъмна стая.
Разтреперан, като едва успяваше да контролира крайниците си, Мориумур се измъкна от капсулата. Изглежда всички го бяха забравили. Какво… какво ли се беше случило? Изправи се до капсулата и се олюля към вратата за навън, където много от роднините му бяха вдигнали глави, ококорени, напълно слисани.
Някаква планета се беше появила до Към звездите. Беше тъмна, обвита в прах, с ужасни линии, които се стрелкаха откъм черния център. Наситеночервени светлини си играеха под прахта, също като пламтяща магма. Планетата бе надвиснала над Към звездите, невиждана гледка, толкова неочаквана, че и двата мозъка на Мориумур се почувстваха замаяни. Как бе възможно това нещо да е тук, да разкъсва дълбокия космос, който обгръщаше платформата?
Това е гробокопач, потрепери единият ум. Бягай!
Спасявай се, изпищя другият мозък.
Роднините около Мориумур се пръснаха, избягаха, въпреки че как и къде да избягаш от подобно нещо? След малко единствено Мориумур стоеше пред сградата, сам, умовете бавно се отпускаха и се свързваха отново заедно.
Нямаше да продължи дълго. Засега обаче Мориумур вдигна поглед и оголи зъби.
Куна стисна парапета на балкона си и се опита да приеме, че вижда гробокопач.
— Провалихме се — прошепна той. — Той е унищожил Метален рой. Сега го е довел тук, за да се перчи с могъществото си.
Миризмата около него неочаквано стана гневна, също като от мокра пръст.
— Това е катастрофа — отбеляза Зезин. — Ти каза… аз не повярвах… Куна, как е възможно Уинзик да направи подобно нещо?
Куна направи жест на безпомощност с пръсти, все още загледан в ужаса пред него. Мащабът на нещото беше невъобразим. Куна усети как то се приближава, как настъпва към града.
— То ще ни унищожи — осъзна Куна. — Висшият министър все още е на посещение. Уинзик ще унищожи правителството, ще остане само той.
— Не — отвърна Зезин и замириса на горещи подправки. — Дори той не е чак толкова жесток. Това е грешка, Куна. Той го призова, но не може да го контролира, както предполагаше. Това нещо е дошло тук по своя воля.
Да. Куна веднага разбра истината. Уинзик искаше да го запомнят като герой; той нямаше да унищожи Към звездите. Това не беше просто грешка — беше невероятна катастрофа. Същата глупост бе накарала човеците да се провалят.
Кораби, обзети от паника, излитаха и Куна им пожела добър път. Може би някои щяха да избягат.
Това бе съмнителна надежда. Към звездите беше обречен и Куна изпитваше ужасна отговорност. Щеше ли Уинзик да реши да действа по този начин, ако двамата не бяха измислили потенциалната космическа част преди години?