От гробокопача започнаха да изскачат въглени, блъскаха се в щита на Към звездите и предизвикваха невероятни експлозии. Скоро щитът щеше да падне.
Въздухът придоби мирис на развалени плодове — тъга и мъка от Зезин.
— Върви — прошепна Куна. — Може да успееш да избягаш.
— Ние… ние ще спрем това, Куна, няма да му позволим да стигне до самия край — обеща Зезин. — Ще се опълчим на Уинзик. Ще почистим кашата след него.
— Върви.
Зезин си тръгна. Частиците можеха да се движат бързо във въздуха, дори във вакуум. И двамата знаеха, че ако е сам, Зезин ще стигне до частен кораб с хипердрайв и ще излети.
Докато един стар дион… Къде можеше да отиде Куна, за да помогне? Да изпрати съобщение, в което да изобличи Уинзик? Да даде кураж на бягащите? Имаше ли време за това?
Куна стисна перилата и погледна към гробокопача. Беше обгърнат — осветен отвътре от собствената си светлина — нещото притежаваше ужасяваща красота. Куна почти чувстваше, че е застанал пред божество. Бог на разрушенията.
След това нещо неестествено привлече вниманието на Куна. Нещо невъзможно сред страха.
Малка група изтребители се намираха от външната страна на щита и се бяха устремили към гробокопача.
43.
Устремих се към гробокопача, Химерна и кицен от двете ми страни. В ума ми преживеният ужас в нищото, засенчването, спомените — скокът беше кошмарен, толкова много от тях ме наблюдаваха. Но един гробокопач, който напоследък беше толкова близо, сега го нямаше. Усещах разликата, макар да не знаех как.
Не беше трудно да се досетя къде се намираше гробокопачът. Той беше непосредствено до Към звездите и вече бе започнал да изстрелва стотици въглени по щита. Информационните канали излъчваха хаотични сведения, казваха, че градът е отворил щита от страната най-далече от гробокопача, за да могат да излитат кораби.
— Каури — повиках аз клатушкащия се кораб на кицен. — От вас излиза дим.
— Бустерите ни едва работят — отвърна тя. — Извинявай, Аланик. Не знам дали ще можем да сме ви от полза в битка срещу въглените.
— Ние с Химерна ще се справим — отвърнах. — Връщай се и виж дали ще успееш да привлечеш някой на военните канали. Градът трябва да потъне в тишина. Гробокопачът чува радиосигналите им. Не знам дали ще можем да отпратим това нещо, но подозирам, че ще бъде много по-лесно, ако градът не пищи срещу него.
— Разбрано — каза Каури. — Ще направим, каквото можем. Успех.
— Късметът е за онези, които не могат да помиришат пътя си напред — обади се Химерна. — Само че… може би днес това ще бъдем ние. И така, успех и за вас.
„Плава срещу течението“ се отдели от нас и пое обратно. Двете с Химерна продължихме извън атмосферния балон. Под нас корабите се тълпяха в опити да избягат.
— Ем-бот — повиках го аз по тайната линия, която двамата използвахме на гривната.
Отговор не последва и като използвах сензорите на кораба, направих снимка на посолството, докато минавахме. Покривът беше празен. Може пък някак да беше излетял. Ангели небесни, искаше ми се да знам какво става.
Двете с Химерна доближихме гробокопача. Той бе чудовищен и много по-стряскащ, отколкото предполагах. От прахта изскачаха въглени, след това се разбиваха един след друг в щита на платформата, експлодираха беззвучно и потъваха в бездната — но някои от ударите бяха с размерите на бойни кораби.
— Не мога да се въздържа — призна Химерна, докато се приближавахме — и да не отбележа, че обучението ни е безкрайно непълно.
— Да — съгласих се. Никакво обучение със симулации не може да възпроизведе дори частично усещането, което създаваше у мен гробокопачът. Той сякаш смазваше ума ми, увеличаваше страха ми, подсилваше гнева ми и караше чувството на ужас да набъбне. Всичко това ставаше по-зле, като наближавахме.
Малка точка се появи на сензорите за близост и изпиука.
— Какво е това? — попита Химерна.
— Тя е — посочих кораба пред нас. Отворих бързо линия. — Брейд. Не можеш да щурмуваш това нещо сама.
— Няма да му позволя да унищожи дома ми — озъби се тя. — Това не трябваше да става така. Трябваше да погне вас.
— Престани с това — сопнах ѝ се аз. — Поне този път работи с мен.
— Аланик… ти разбираш ли какво ще направя, ако стигна центъра? Единственото, което мога да направя?
Да използваш оръжието за отклоняване, помислих си аз. Да го изпратиш обратно към Метален рой.
— Трябва да го изпратим някъде другаде, Брейд. Трябва да опитаме.
Тя прекъсна линията.
— Тази винаги е била гнусна миризма, Аланик — обади се Химерна. — Тя е… О. Ммм.
Тя е човек.
— Прикривай ме, когато се приближим — помолих и задействах бустерите.