Не, беше совалка, без оръжия освен индустриалното светлинно копие за местене на товари. То наниза кораба ми и ме изтегли след себе си, далече от вихрещите се форми. Един въглен — мисля, че беше истински — избръмча покрай мен, едва пропусна кораба ми.
— Аланик? — повика ме глас по уредбата.
Познавах този глас.
— Мориумур? — прошепнах.
— Изтеглям кораба ти — каза той. — Ти просто стоеше там. Добре ли си?
— Сърцето… — прошепнах. — Трябва да ме отведеш до сърцето. Но… но, Мориумур… ти не можеш… Илюзиите…
— Мога да ги премина! — отвърна Мориумур.
Какво?
Той ме изтегли през прахта, доближи един от гръбнаците на гробокопача — огромен шип, който водеше надолу към повърхността. Летяхме покрай него, Мориумур избягваше някои от кошмарите, други напълно пренебрегваше. Те се разбиваха в нас и изчезваха. Бяха просто… илюзии.
— На всеки показва различни неща — обясни Мориумур и като опитен пилот ме изтегли до дупка на повърхността.
— Двама… — прошепнах аз и стиснах глава. — Ти трябва…
— Тъкмо това е, Аланик — отвърна Мориумур. — Аз съм двама човека.
Изхленчих, стиснах очи пред нашествието на образи, които ставаха все по-ужасни, като напредвахме. За щастие, гласът на Мориумур продължаваше да звучи, успокояващ, истински насред емоциите и шума.
— На мен показва две различни неща — рече Мориумур. — Различни образи за ума на всеки от родителите ми. Не мисля, че знае как да се справи с мен. Никога преди не сме влизали в истински гробокопач, доколкото знам. Не мисля, че дион е попадал вътре. Пилотите ни винаги са били варвакс или тенаси.
— Илюзиите не представляват нищо за мен, Аланик — призна Мориумур. — Това не го открихме по време на обучението. Отнасяха се към мен като към всички други, но аз ги виждам като два различни, припокриващи се образа. Справям се. Мога да стигна до сърцето.
Разкопчах коланите с разтреперани ръце, едва съзнавах какво правя. Махнах си шлема, след това се свих, стиснах глава и се опитах да избягам от виденията. Блъснах се в едната стена на кораба, докато Мориумур ме водеше в една посока, след това в друга.
— Много от тези тунели са измислени — продължи Мориумур. — Мисля, че лабиринтът ни води в кръгове… Вътре има просто широко пространство, Аланик.
Потреперих под огромната тежест. Не знам колко време отне, но усетих, че приближаваме. Бях дете, оставено само в тъмна стая и мракът ме притискаше. Ставаше все по-дълбок и по-дълбок.
Пред нас имаше нещо.
— Има нещо пред нас.
Все по-дълбок и по-дълбок.
Отпуснах се вътре в пилотската кабина, притиснах се към седалката.
— Това е! — чух тънък глас откъм таблото. Насекомо, което трябва да бъде смазано. — Аланик, влязохме в джоб от въздух, с гравитация. Какво да правя сега? Аланик? Аз така и не стигнах до сърцето по време на тренировките ни!
— Отвори. Пилотската ми кабина — прошепнах с дрезгав глас.
След малко чух драскане, когато Мориумур отвори капака ръчно.
— Аланик? — повика ме той. — Виждам… дупка. Мембраната е илюзия. Там има само чернота, също като дупка в нищото. Какво да правя?
— Помогни. Ми.
Със затворени очи оставих Мориумур да ме изведе от кораба на едно от крилата. Препънах се, притиснах се към него и отворих очи.
Заобиколиха ме кошмари. Образи на умиращи пилоти. Драйфа пищеше, докато гореше. Бим. Татко. Хешо. Всички, които познавах. Също така виждах дупката. Корабите ни бяха кацнали на нещо солидно. Приличаше на една от пещерите у дома. Дупката беше непосредствено до кораба ми, дълбока бездна в земята.
Пуснах Мориумур, отблъснах го. Той извика, когато скочих от крилото. И пропаднах в бездната.
44.
Влязох в съвършено бяла стая.
Натискът върху мозъка ми изчезна веднага. Спрях, олюлях се и огледах безупречната белота, която ми се стори позната.
Въздъхнах дълбоко, обърнах се и видях, че съм застанала до далечната стена. Това не беше огледален образ. Аз бях застанала там. Това беше той, гробокопачът. Приличаше на мен, беше като на записа. Не бях сигурна защо избра този вид и дали това беше истината. Може би умът ми го интерпретираше по този начин.
Пристъпих към гробокопача, изненадана колко самоуверена и силна се чувствах. След всичко, което преживях, трябваше да бъда слаба, изтощена. Тук обаче, в тази бяла стая, аз се възстанових.
Гробокопачът гледаше към стената. Наведох се напред и видях, че има малки точици. Дупки ли бяха това? Чух бръмчащ звук от тях. Колкото повече се фокусирах, толкова по-ужасно звучеше. Това беше раздразнение, което нарушаваше спокойствието на иначе съвършената стая.