— Данните за живот изчезнаха от външните защитни кръгове! — изкрещя жената. Тя стана от бюрото си. — Всички сигнали от платформите изчезнаха. Върховното командване нареди да преминем на автономен режим!
Видимо разтреперан, мъжът седна отново. Наблюдавахме през изкривения монитор как пише трескаво. Жената в стаята се оттласна от бюрото, след това погледна към тавана, докато приглушен звук отекваше на платформата.
— Автономната защита включена… — измърмори мъжът, без да спира да пише. — Спасителните кораби са унищожени. Светци…
Стаята се разтърси отново, светлините затрепкаха.
— Планетата стреля по нас — изкрещя жената. — Нашите хора стрелят по нас!
— Не стрелят по нас — обясни мъжът, докато пишеше, сякаш изпаднал в транс. — Стрелят по гробокопача, докато обхваща планетата. Просто ние сме им на пътя. Трябва да се уверим, че пътеката е затворена… Нямаме достъп оттук, но може би…
Той продължи да мърмори, но вниманието ми беше привлечено от друго. На екрана, в края на стаята, се събираха светлини. Те разкъсваха реалността, уголемяваха задната стена, превръщаха се в безкрайно звездно поле, пронизано от натрапчивите, омразни точици.
Очите бяха пристигнали. Жената в стаята изпищя, след това… изчезна. Сякаш се усука около себе си, след това се смали и бе смачкана от невидима сила. Остана единствено мъжът, който говореше. Продължи да пише трескаво на работното си място. Беше ококорен. Един луд, който работеше така, сякаш изготвяше завещанието си. Въпреки че лицето му беше запълнило екрана, виждах чернотата, която се събираше зад него.
Осветена бе от звездите, които не бяха звезди.
Безкрайността настъпваше.
Една форма излезе от мрака.
Приличаше точно на мен.
5.
Олюлях се назад, сблъсках се с пресофицерите. Неочаквано се почувствах съсредоточена като преди битка и открих, че ръцете ми се свиват в юмруци. Ако не ме пуснеха навън, щях да си пробия път с юмруци…
— Спенса? — повика ме Кималин и ме хвана за ръката. — Спенса!
Запримигвах, след това се огледах. Бях потна и ококорена.
— Как? — попитах. — Как стана така… — Погледнах отново към екрана, който бе спрял на образа на мъртвия човек и стаята, пълна със звезди. Линията най-отдолу показваше, че видеото е свършило.
Този последен кадър ме беше уловил как стоя зад него. Аз бях там. АЗ БЯХ ТАМ. Бях облечена в съвременния си пилотски костюм на ЗСД. Бях със същата кестенява коса до раменете и изпито лице. Бях застинала на място, протегнала ръка към мъжа.
Изражението ми обаче… изглеждах ужасена. След това изражението ми се промени и макар да бе невъзможно, стана същото както в момента.
— Изключете го! — изкрещях. Протегнах ръка към екрана, изтръгнах се от ръката на Кималин, въпреки че ме стисна с по-здрав захват.
Опитах се да се боря с тези ръце, стараех се да се добера до екрана и с тяло, и… с нещо друго. Някакво усещане вътре в мен. Нещо първично, нещо обзето от паника, някаква част от мен, разкъсвана от ужас. Беше като безмълвен писък, който се изтръгна някъде отвътре и се изстреля напред.
Тогава, отнякъде далече, аз долових, че нещо откликва на писъка ми.
Чувам… те…
— Спенса! — повика ме Джорген.
Вдигнах поглед към него. Той ме теглеше назад, не откъсваше очи от моите.
— Спенса, какво виждаш? — попита той.
Погледнах към екрана и образът ми беше там. Грешно, толкова грешно. Лицето ми. Емоциите ми. И…
— Не виждате ли? — попитах и погледнах другите, видях объркването им.
— Тъмнината ли? — попита Джорген. — Има човек на екрана, този, който изготвяше дневника. След това екранът стана черен, пронизан от бели светлини.
— Като… очи… — уточни един от техниците.
— Ами човека? — попитах. — Не виждате ли някого в мрака?
Въпросът ми беше посрещнат от погледи на недоумение.
— Има единствено чернота — обади се застаналият отстрани на групата Родж. — Пумпал? Там няма нищо друго. Не виждам никакви звезди.
— Аз виждам звезди — присви очи Джорген. — И нещо, което може и да прилича на сянка. Може би. Но мисля, че е просто сянка.
— Изключи го — нареди Коб. — Проверете какви други записи можете да откриете. — Погледна ме. — Ще говоря с лейтенант Нощносянкова насаме.
Погледнах от него към стреснатите лица в стаята и неочаквано ме обзе срам. Бях преодоляла тревогите, че ме възприемат като страхливка, но все още се срамувах, че се бях изложила. Какво ли си помислиха, когато ме видяха да рухвам по този начин?