След миг изскочих навън, на пустата улица. Какво каза Куна? Излез навън, към края на сградата.
Ето, помислих си аз, когато забелязах в близката далечина сградата, до която ме беше водил Куна. Драснах към нея, почувствах се съвсем гола по празните улици. Нямаше и много въздушен трафик — само няколко бавни граждански превозни средства, които изглежда се бяха изплъзнали на Уинзик, докато е отцепвал района.
За съжаление, докато тичах, забелязах очевидно военен кораб, който се снишаваше над близка сграда. Беше тънък, кръгъл, с няколко едри оръжия под крилата — дулата насочени надолу. Това бе въздушна подкрепа за сухопътните сили.
Тези оръжия щяха да ме смелят като месо от плъх, ако бях без укритие. Забързах да се прикрия и го намерих във входа на празен магазин наблизо. Бях потна, сърцето ми сякаш отмерваше ритъма на военна музика. Вдигнах пушката и я насочих към военния кораб. Дали ме бяха видели?
Той се насочи към мен и стреля, изпочупи прозорци, откърти парчета мазилка. Да, бяха ме видели. Ангели небесни. Ако позволя да ме заклещят тук, щяха да ме заловят със сигурност. Стрелях няколко пъти с пушката, но тя не можеше да направи нищо на обгърнатия в щит вражески кораб. Все едно хвърлях камъчета по…
Неочаквано малка ракета, изстреляна от земята близо до мен, разцепи въздуха и се насочи към военния кораб. Ракетата пропусна за малко, но се сблъска с цивилен кораб, който летеше наблизо. Корабът избухна в ярка светлина и аз заслоних очи, но успях да видя как военният кораб се оттегля.
Докато той се дръпваше, втора ракета, изстреляна от същата позиция, уцели военния кораб, свали щита и очевидно предизвика вторични повреди, защото корабът, сега вече обгърнат в дим, се спусна зад някакви сгради, за да кацне аварийно.
Какво, в името на звездите, ставаше? Надникнах от укритието си — което сега беше обсипано с какви ли не отломки — и видях позната фигура да крачи по улицата, метнала на рамо противовъздушно оръжие. Брейд беше в черен пилотски костюм, без шлем.
— Казах му, че ще се измъкнеш — подхвърли небрежно тя, докато крачеше към мен. — Уинзик е великолепен тактик, но има неща, които не разбира.
Вдигнах пушката си и се свих до един отломък и взех Брейд на прицел. Ушите ми звънтяха от ракетите, които тя беше изстреляла. Тя стреля по своите. Заради мен ли?
— Искам да ти предложа сделка — спря тя, когато застана пред мен. Остави оръжието и прикладът му се опря в паважа, облегна се на него. — За всички вас на онази затворническа планета.
— Слушам те — отвърнах.
— Имаме нужда от войници — призна Брейд. Тя кимна настрани, посочи с ръка Към звездите. — За да ни помогнете да управляваме.
В близката далечина видях други военни кораби да порят въздуха. Не идваха към нас. По-скоро облитаха района. Зловещите им силуети патрулираха небето. Те бяха доказателство, че нови сили властват над Към звездите.
— Уинзик поема контрол над Върховенството — провикнах се към нея, без да свалям оръжието си.
— Той се възползва от възможността, която му беше предложена — обясни тя. — Той управлява години наред онази космическа станция над планетата ви. Дал е години от младостта си и е осъзнал нещо, което на никой от Върховенството не е хрумнало: цената на малко насилие.
Погледнах през рамо. С колко ли време разполагах, преди тези войници от болницата да ме настигнат? Да не би Брейд просто да ме бавеше?
Изправих се, без да свалям пушката, и се опитах да я заобиколя. Трябваше да се добера до сградата, където държаха Ем-бот.
— Можеш да свалиш пушката — каза Брейд. — Не съм въоръжена.
Не свалих пушката.
— Ти чу ли предложението ми? — попита Брейд. — Войници. Вие, хората от Метален рой. Можете да се биете. Аз ще успея да убедя Уинзик да ви позволи да се присъедините към нас. Как ти се струва да свалиш Върховенството?
— Като служа на онзи, който ни е държал в плен ли?
Брейд сви рамене.
— Война е. Лоялността се променя. Ние двете сме примери за това.
— Моята лоялност никога не се е променяла — отвърнах. — Аз служа на моите хора. Нашите хора, Брейд.
Тя направи крелянски жест на безразличие.
— Нашите хора ли? Те какви са ми на мен? Вкопчила си се в идеята, че дължим нещо на човеците на Метален рой единствено защото имаме общи прародители. Моите възможности са тук. — Тя пристъпи към мен. — Уинзик иска да те убие. Той те възприема като заплаха. Единствената ти надежда е да дойдеш с мен и да ме оставиш да го убедя, че все още си ни от полза.
Тя пристъпи още по-близо, затова стрелях в земята пред краката ѝ. Тя се закова на място и аз видях — от начина, по който ме погледна с безпокойство — че е убедена, че ще я убия. Аз не бях чак толкова сигурна, но тя мислеше, че съм чудовище. Тя наистина мислеше, че тя самата е чудовище.