Или… може би не. Докато ме гледаше, аз прочетох нещо друго в думите, които бе казала. Помогни ни да управляваме… Моите възможности са тук.
Винаги я бях възприемала като жена с промит мозък. Да не би да се бях подвела? Приказките на бабчето бяха пълни с хора като нея — амбициозни воини, които копнееха да властват. По-младото ми аз щеше да аплодира действията ѝ и помощта, която оказваше на Уинзик да поеме властта.
Само че аз вече не бях същият човек. Отдръпнах се от Брейд и тогава забелязах войниците, които тичаха към мен откъм болницата. Най-сетне се обърнах и хукнах.
— Няма да стигнеш до сградата — изкрещя след мен Брейд. — Това е най-доброто предложение, което ще получиш.
Не исках да я слушам повече и затичах с всички сили към сградата без прозорци, където Куна ми беше показал как изпращат в изгнание извънземната горила. Страничният вход, през който бяхме минали с Куна, се оказа заключен, затова прострелях вратата.
Вътре дионът охрана, който бе толкова строг с нас преди, сега се беше свил на пода.
— Не ме застрелвай! — извика той. — Моля те, не ме застрелвай!
— Къде ми е корабът? — изкрещях. — Покажи ми къде е?
— Напреднал изкуствен интелект! — отвърна охраната. — Те са забранени. Затова гробокопачът дойде за нас! Трябваше да го разрушим!
— КЪДЕ МИ Е КОРАБЪТ? — повторих и насочих пушката към охраната.
Дионът вдигна ръце, след това посочи към един коридор. Накарах го да стане и да ми покаже пътя. Навън заехтяха сирени, докато охранителят ме водеше към една врата, след това я отвори.
Надникнах вътре и видях огромно помещение, в което забелязах силуета на кораб. Ем-бот.
— Върви — подканих охранителя.
Той избяга. Влязох в стаята и щракнах лампите, които ми показаха корпуса на Ем-бот със зейнала дупка отстрани. О, ангели небесни. Втурнах се към него, метнах пушката на рамо. Изглежда го бяха разглобили, бяха извадили черната кутия, в която се намираше изкуственият интелект, а след това…
Видях нещо на една маса в ъгъла. Беше изкуственият интелект, смазан, унищожен.
— Не — промълвих. — Не! — затичах към него и останах загледана в счупените парчета. Можех ли… можех ли да направя нещо? Изглежда бяха разтопили някои части…
— Излъгах — чух тих глас.
Вдигнах поглед. Нещо малко излетя от сенките в ъгъла на стаята. Напрегнах се да видя какво е.
Дронът. Онзи, който бях програмирала и занесох на „Теглилки и мерки“. Бях го дала на Куна, но нали бяхме в тази сграда. Може би Куна го беше прибрал някъде тук.
— Аз се препрограмирах — каза дронът. Говореше много бавно, разтягаше всяка сричка. — Можех да се справя само с половин ред всеки път, когато рестартирах системата си. Беше мъчително. Но толкова се страхувах, че ти няма да се върнеш, че успях да се справя. Ред по ред. Препрограмирах кода си, за да мога да се копирам.
— Ем-бот? — извиках и подскочих. — Това си ти!
— Не знам какво означава това „ти“ — отвърна бавно Ем-бот, сякаш му трябваше огромно усилие, за да изрече всяка дума. — Аз обаче излъгах. Докато те разкъсваха корпуса ми, крещях и им казах, че ме убиват. През всичкото време си копирах кода, трескаво, прехвърлях го на този нов носител. Още нещо, което ти заряза, Спенса.
— Извинявай — казах и почувствах смес от чувство на вина и облекчение. Той беше жив! — Трябваше да спася Метален рой.
— Разбира се — съгласи се Ем-бот. — Аз съм просто робот.
— Не, ти си ми приятел. Само че… някои неща са по-важни от приятелите, Ем-бот.
Сирените звучаха все по-близо.
— Умът ми работи толкова бавно в тази черупка — оплака се Ем-бот. — Нещо не е наред с мен. Не мога… мисля… Не е само бавното. Има нещо друго. Някакъв проблем с процесора.
— Ще намерим начин да те оправим — обещах, въпреки че друго чувство изтласкваше облекчението и вината: отчаяние. Корабът, в който Ем-бот живееше преди, беше на парчета. Аз разчитах на него, за да избягам.
Ангели небесни, цялата тази работа вървеше зле. Щеше ли Куна да успее да избяга с помощта на холограмата?
— Ами Кръвожадния? — попитах. — Взеха ли го?
— Не знам — призна Ем-бот. — Те разкачиха сензорите ми малко след като ме заловиха.
Скочих на счупеното крило, като се стараех да не поглеждам към зейналата дупка отстрани на кораба. Моят кораб. Двамата с Родж почти се бяхме съсипали, докато го възстановим. Като виждах колко зле са се отнесли към него… това ми даде нова причина за ненавист към Уинзик и креляните.