Наложих си да се успокоя и кимнах на Джорген, дръпнах се от него.
— Добре съм — казах. — Просто се поразвълнувах от видеото.
— Добре. Ще поговорим по-късно — отвърна той.
Коб ми даде знак да го последвам и аз тръгнах към вратата, въпреки че точно преди да излезем, той спря и се обърна.
— Лейтенант Макафри?
— Да, господине? — отвърна Родж и се оттласна от стената.
— Все още ли работите над вашия проект?
— Да, господине! — потвърди Родж.
— Браво. Вървете да проверите дали теориите ви са верни. Ще поговоря с вас по-късно. — Той продължи и ме изведе от стаята.
— За какво ставаше въпрос, господине? — попитах аз, когато вратата се затвори след нас.
— Сега това не е важно — сряза ме той и ме поведе към обсерваторията от другата страна на коридора. Просторната празна стая бе наречена така заради драматичния изглед към планетата долу. Влязох вътре и през прозореца от стена до стена видях Метален рой.
Коб застана на прозореца и отпи глътка кафе. Пристъпих до него, опитах се да не покажа тревогата, която личеше във всяка моя стъпка. Не се сдържах и погледнах през рамо към стаята, в която бяхме гледали видеото.
— Какво видя в онова видео? — попита Коб.
— Себе си — отвърнах. С Коб можех да бъда напълно откровена. Той отдавна бе доказал, че заслужава доверието ми, дори повече. — Коб, знам, че звучи невъзможно, но мракът на видеото придоби форма и това бях аз.
— Навремето наблюдавах как най-добрият ми приятел и партньор се опитва да ме убие, Спенса — заяви тихо той. — Сега вече знаем, че нещо е променило онова, което е виждал — или е въздействало на мозъка му и е променило образите пред очите му — така, че той ме е взел за врага.
— Да не би да мислите… мислите ли, че това е нещо подобно?
— Нямам друго обяснение защо си видяла себе си във видеоархив отпреди стотици години. — Отпи дълга глътка от кафето и вдигна чашката, за да улови последните капки. След това отпусна ръка. — Тук сме слепи. Не знаем на какво са способни враговете — и дори кои са враговете ни. Видя ли нещо друго в онзи мрак?
— Стори ми се, че чувам нещо, което ми каза… каза ми, че ме „чува“. Но това беше някак различно. Беше от различно място и не толкова гневно. Не знам как да го обясня.
Коб изръмжа.
— Сега поне имам представа какво се е случило с хората на тази планета. — Той посочи с чашата през прозореца и аз пристъпих до него, за да погледна Метален рой. Светът ми изглеждаше самотен, повърхност, превърната в сгурия. Отломките в ниска орбита — повредените платформи, боклуците — вероятно бяха оставени от ужасени хора на планетата, които са стреляли по врага, който ги е заобикалял.
— Каквото и да беше онова нещо на записа — рече Коб, — то е дошло тук и… е унищожило всички хора на тази планета и платформи. Наричат го гробокопач.
— Чувал ли си подобно нещо? — попитах. — Нали знаеш за… за очите, които понякога виждам?
— Но не знам думата гробокопач — отвърна Коб. — Имаме обаче традиции, които са отпреди времето на бабите и дядовците ни. Те говорят за същества, които ни наблюдават от празнотата, от дълбокия мрак и ни предупреждават да избягваме безжичните комуникации. Затова използваме единствено радио за важните военни канали. Човекът от видеото каза, че гробокопачът е дошъл, защото е прихванал комуникациите им, така че може нещата да са свързани. — Коб ме погледна. — Предупредени сме да не създаваме машини, които мислят твърде бързо и…
— И трябва да се страхуваме от хора, които виждат в нищото — прошепнах. — Защото привличат вниманието на очите.
Коб не обори думите ми. Понечи да отпие нова глътка кафе, но откри, че чашата е празна и изръмжа тихо.
— Мислиш ли, че онова, което е видял на видеото, е свързано с очите, които ти виждаш? — попита той.
Преглътнах.
— Да — казах. — Те са същите, Коб. Онова, което ме наблюдава, когато използвам силите си, е същото като нещото с шиповете, което се появи на видеото. Човекът каза нещо за сайтощит. Това много прилича на сайтоника.
— Щит, който да пречи на врага да чува или открива сайтоника на планетата, може би — реши Коб. — Но не е бил успешен. — Той въздъхна и поклати глава. — Видя ли бойните кораби, които пристигнаха одеве?
— Да, но платформите ще ни защитят от бомбардировки, нали?
— Може би — отвърна Коб. — Някои от тези системи все още работят, но на другите не може да се разчита. Инженерите ни са на мнение, че някои от по-далечните платформи имат контрамерки при бомбардировки, но не сме сигурни. Не съм сигурен, че имаме лукса да се тревожим за гробокопачи или очи, или разни подобни. Имаме по-належащ проблем. Креляните — или както там се наричат — няма да се вслушат в молбите ни, за да спрат атаките. Те вече не се интересуват дали ще опазят хората. Решени са да ни заличат.