— Разбира се — уверих го аз, въпреки че мисълта за ново обучение — и по-малко летене — ме накара да изпитам съжаление.
— Добре, защото твоят кораб отказва да допусне друг да го пилотира. — Коб поклати глава. — Май това е единственият приличен план, който имаме, въпреки че на мен не ми харесва особено. Не мога да си представя някой от нас, без значение колко добре е обучен, да имитира достоверно крелянин. Твърде различни сме. Освен това на тях със сигурност ще им се стори странно, когато наш кораб се приземи на станцията им, без да следва установения протокол. Трябва да намерим някакво извинение защо корабът ни се държи странно. Повредени системи, може би.
— Както и да е, лейтенант Макафри, давам ви отпуск, за да продължите да разработвате тази идея. Може да започнете да тренирате цялата Звездна ескадра за шпионска дейност. Представете ми подробен план. Ще ми се да не бяхме притиснати до стената. Може и да не ни остава време да подготвим добре плана. Но след като бойните кораби са на позиции…
Отворих уста, за да се съглася, но след това се спрях. Усетих нещо дълбоко в ума си. Беше странен звук, нещо като тананикане. Наклоних глава, съсредоточих се. Чувството беше ново за мен.
Така, помислих си аз, когато звукът достигна връхната си точка, а след това изчезна. Опитах се да отпусна сайтоничните си сетива, за да определя какво означава. Да не би… да не би нещо да пристигна току-що?
Чу се обаждане по уредбата. Коб пристъпи към стената и отговори.
— Да?
— Господине — разнесе се гласът на Риколфр. — Един от външните разузнавачи е забелязал извънземен кораб, който се е появил точно до защитните ни платформи. Малък е, с размерите на изтребител. Изглежда е осъществил хиперскок право тук.
— Един-единствен ли е? — попита Коб.
— Само един е, господине. Не е с познатия ни дизайн, който използват Върховните. Събираме екип за бързо реагиране от планетата, но това е странно поведение. Защо ще изпращат един-единствен кораб? Мина времето, когато се промъкваха, за да бомбардират Висина.
— Колко е далече? — попитах, макар да знаех отговора. Беше близо. Усещах го.
— В момента приближава най-външната черупка при орбиталния екватор — рече Риколфр. — Анализаторите мислят, че е някакъв нов дрон, изпратен да тества оръдейните установки на платформите.
— Ще отида да проверя, господине — казах на Коб. — Кораб от тази платформа ще пристигне по-бързо, отколкото някой от планетата.
Коб ме погледна.
— Моля ви, господине — настоях. — Няма да правя нищо глупаво.
— Ще наредя Странница да тръгне с теб — реши той. — Не се опитвай да я изоставиш и в никакъв случай не въвличай кораба в битка, освен ако не ти дам изрична заповед. Разбра ли?
Кимнах, защото разбирах добре значението на тези думи. Той ме подлагаше на изпитание. Искаше да провери дали все още мога да следвам заповеди. Май трябваше да се почувствам засрамена, че се налага да ми правят подобен тест.
Втурнах се към кораба си, а Родж и Коб тръгнаха към вратата. Имаше много неща, над които да мисля покрай плана на Родж — да не говорим за чувството на безпокойство, което не ме оставяше на мира след като видях, че гробокопачът беше с моето лице.
За момент нямах търпение да се върна в пилотската кабина. Исках да открия защо Върховните са изпратили един-единствен кораб, който да изпита защитата ни.
7.
Прегледах бързо предварителните показатели на кораба.
— Готов ли си, Ем-бот? — попитах.
Посрещна ме мълчание.
— Ем-бот? — повиках го аз и докоснах конзолата, обзета от притеснение. — Добре ли си?
— Няма да ти отговарям — заяви той. — Защото ти не искаш да разговаряш с мен. Забрави ли?
А… да. Той все още ми се сърдеше, защото го бях заглушила одеве. Намръщих се, свалих мобилния му рецептор и го върнах на таблото.
— Извинявай. Ти щеше да ми докараш неприятности.
— Спенса, невъзможно е аз да ти докарам неприятности. Мога единствено да изтъкна вече съществуващите неприятности.
— Вече ти се извиних.
— Очевидно не ме искаш около себе си. Логично следва заключението, като използвам съвсем малко мощност за преработка на данните, че ти е по-добре без мен.
— Всеки друг изкуствен интелект ли е кисел като теб? — полюбопитствах.
— Ние сме създадени като отражения на човеците, идеята е да имитираме техните действия и емоции.
— Леле. Сама си го изпросих, а? — Погледнах към зелената светлина, която блесна на стената, за да покаже, че Коб и Родж са излезли и има готовност за разхерметизиране. Започнах да маневрирам, след това вратата се отвори и аз излетях във вакуума.