Хора като мен.
Те знаеха какво представлявам и ме мразеха. Дроновете имаха за цел да преследват най-вече мен — и можехме да използваме това. Трябваше да използваме този факт. В днешния брифинг преди битката убедих останалите пилоти, макар да не им се искаше, да се съгласят с този дързък план. Аз трябваше да се отдалеча малко от формацията, да привлека вражеските дронове да ме погнат, след това да ги поведа през останалите от екипа. Приятелите ми тогава можеха да елиминират дроновете, докато те бяха насочили вниманието си към мен.
Планът беше як. А аз щях да се справя добре… накрая.
Сега обаче исках да пробвам нещо.
Включих на свръхскорост, ускорих и се отдалечих от вражеските кораби. Ем-бот беше по-бърз и по-маневрен от тях, въпреки че част от това значително предимство беше в способността му да маневрира във въздуха при висока скорост, без да се разпадне. Тук, във вакуума, който не беше фактор, вражеските дронове успяваха да ме следват по-добре.
Те поеха на рояк след мен, докато аз се отправях към Метален рой. Родният ми свят бе защитен от пластове древни метални платформи — нещо като черупки — със стрелкови установки във всяка. След победата ни преди шест месеца ние изтласкахме креляните далече от планетата, отвъд отломките. Сегашната ни дългосрочна стратегия беше да въвличаме враговете в бой в космоса и да им пречим да се приближават до планетата.
Като ги държахме настрани, давахме възможност на инженерите — включително приятеля ми Родж — да започнат да овладяват платформите и техните оръжия. След време оръдейните установки щяха да защитават планетата ни от нападения. Засега обаче повечето от тези платформи за защита бяха автономни — и можеха да бъдат не по-малко опасни за нас от враговете.
Крелянските кораби се скупчиха зад мен, нетърпеливи да ме отделят от бойното поле, където приятелите ми бяха въвлекли останалите в значителна битка. Тази тактика да ме изолират разчиташе на едно фатално заблуждение: че ако съм сама, няма да бъда толкова опасна.
— Нали няма да се обърнем и да следваме плана? — попита Ем-бот. — Ще се биеш с тях сама.
Не отговорих.
— Джорген мнооого ще се ядоса — предупреди Ем-бот. — Между другото, тези дронове се опитват да те насочат към определено място, което съм отбелязал на монитора ти. Анализът ми показва, че са планирали засада.
— Благодаря — отговорих.
— Постарай се да не позволиш да ме гръмнат — помоли Ем-бот. — Между другото, ако заради теб ни убият, да те предупредя отсега, че ще те преследвам като призрак.
— Като призрак ли? — попитах. — Ти си робот. Освен това аз също ще загина.
— Роботският ми призрак ще преследва тленния ти.
— И как точно ще стане?
— Спенса, призраците не са истински — заяви той с досада. — Защо се тревожиш за такива неща, вместо да летиш? Честно, хората се разсейвате толкова лесно.
Забелязах засадата: малка група крелянски дронове се бях прикрили край огромен отломък, който се носеше малко извън обсега на стрелковите установки. Когато приближих, дроновете в засада се показаха и се устремиха към мен. Аз обаче бях готова. Отпуснах ръце и оставих подсъзнанието ми да поеме контрол. Вглъбих се в себе си и влязох в нещо като транс, докато слушах.
Не само с ушите.
Дроновете с дистанционно управление бяха полезни за креляните в повечето ситуации. Те бяха начин да потискат хората на Метален рой, без значение дали ще оцелеят, или не. Само че огромните разстояния при битка в космоса принуждаваха креляните да разчитат на мигновени комуникации, по-бързи от скоростта на светлината, за да контролират дроновете. Подозирах, че пилотите им са някъде далече — но дори да бяха на крелянската станция, която се намираше в космоса, близо до Метален рой, забавянето в радиокомуникациите от онова място щеше да направи дроновете твърде бавни, за да реагират в битка. Затова светкавичните комуникации бяха крайно необходими.
Това бе причината за един главен недостатък. Аз чувах нарежданията им.
Поради някаква причина, която не разбирах, можех да подслушвам мястото, откъдето тръгваха комуникациите. Наричах мястото Никъде, друго измерение, където нашите закони на физиката не важаха. Чувах какво става там, понякога дори виждах съществата, които живееха там, усещах как ме наблюдават.
Един-единствен път, в онази върховна битка преди шест месеца, аз успях да вляза на онова място и да телепортирам кораба си на огромно разстояние само с едно мигване на окото. Все още не знам много за силите си. Така и не успях да се телепортирам отново, но научих, че каквото и да съществува вътре в мен, мога да го овладея и да го използвам за битка.