— Върви, последвай кораба — рече той. — Но подготвям останалите от Звездна ескадра, ако имаш нужда от помощ.
— Потвърждавам — отвърнах. — Страннице, прикривай ме. Спускам се след кораба.
— Дадено — отвърна тя, — ами ако това е капан?
— Тогава не се смей много, докато ме измъкваш.
— Спенса! Ти за каква ме имаш? Никога не бих злорадствала, когато можеш да ме видиш.
Ухилих се, след това тласнах дросела напред, минах на свръхскорост и се устремих след кораба. Той едва успяваше да контролира спускането си, така че Ем-бот трябваше веднага да направи нови изчисления.
Ангели небесни, беше опасна работа. При тази скорост корабът със сигурност щеше да бъде унищожен, ако паднеше. Пилотът изглежда знаеше това; корабът отскочи нагоре — опита се да изравни, — но след това се гмурна право надолу. Очевидно подемният контрол не работеше.
Стана по-зле, когато атмосферата се сгъсти и заради напиращия вятър извънземният кораб започна да се върти в смъртоносна спирала. За щастие, атмосферните ми гребла пренасочиха притока на въздух и ми осигуриха по-добър контрол. Пилотската кабина едва потрепери, когато подадох скорост, за да приближа кораба.
Невероятната джи форс премина през съвършените грав капс на Ем-бот и познатото усещане за тежест ме притисна назад. То изтласка устните ми, оголи зъбите ми, както ги бях стиснала. Притисна ръцете ми назад, сякаш държаха тежести.
Зад мен Кръвожадния издаде тръбен звук на раздразнение. Погледнах го, но той беше притиснат в стената и не помръдваше. Изглежда се справяше добре. Насочих отново вниманието си към падащия в спирала кораб и се съсредоточих да го задържа в центъра на зрителното си поле. Движенията му ставаха все по-безсистемни и аз неочаквано бях поразена от вълна от чувства, която идваше от пилотската му кабина — безпокойство, което разбирах, трескава паника, породена от отчаяние.
Разпознах нещо в „тона“ на тези чувства — сякаш съществото вътре ги предаваше умишлено. Който и да беше там… ми беше проговорил одеве, беше казал, че ме чува.
Това не беше най-обикновен извънземен пилот. Беше друго същество, което притежаваше сайтонични качества.
Идвам, помислих си аз с надеждата да ме чуе. Дръж се!
— Пумпал? — повика ме гласът на Коб по интеркома. — Пумпал, трябва да хванеш този кораб. Анализаторите ни мислят, че вътре има живо същество.
— Опитвам се — отвърнах през стиснати зъби.
Сведенията от Ем-бот предупреждаваха, че ни остават по-малко от петнайсет секунди до удара. Ние се бяхме устремили през атмосферата право към прашната повърхност долу. Предната част от кораба ми блестеше и аз знаех, че от мен се носи димна следа от изгоряло. Не беше от повреда, а от енергията при спускането през атмосферата по този начин.
Сега! — помислих си аз и се приближих максимално до извънземния кораб. Изстрелях светлинното копие и улових кораба точно между двойката бустери.
— Използвай въртене на кабината! — изкрещях и направих заход нагоре — включих подемния пръстен, за да противодействам на гравитацията, — и се стегнах, когато спускането бе пресечено.
Пред погледа ми причерня, когато цялата кръв се качи в лицето ми, а джи форсът се насочи надолу. Ем-бот завъртя седалката ми в опит да компенсира — човешкото тяло много по-добре издържа въздействието с гръб, отколкото когато виси надолу.
Кабината потрепери, докато забавях спускането. Ангели небесни… надявах се джи форса да не убие пилота. Те едва не ме смазаха. Пред очите ми причерня за няколко секунди, защитният ми костюм притисна кръста, краката, опита се да изтласка кръвта обратно към мозъка ми.
Когато зрението ми се върна, усетих, че треперя, лицето ми беше потно и студено, ушите ми пищяха. Корабът забави — за щастие — до стабилен Маг-1. Седалката ми се върна на място, докато излизах от спускането.
Погледнах през рамо към Кръвожадния, който тръбеше с раздразнение от мястото, на което бе притиснат в стената. Да не би като нямаш кости, да е по-трудно? Както и да е, и двамата бяхме преживели момента.
Погледнах към земята, която се приближаваше главоломно. Бяхме на сто и двайсет — сто и петдесет метра над нея. Все още държах другия кораб — моят го теглеше на червено-оранжевото въже на светлинното копие.
— На косъм, Пумпал — каза в ухото ми Кималин. — Дори за теб. Но… май не е капан.
Кимнах, тъй като нямах доверие на гласа си, докато вдишвах и издишвах. Поне ръцете ми бяха уверени, докато забавях и се реех на подемния пръстен. Внимателно спуснах извънземния кораб на земята, след това освободих светлинното копие и се приземих.