Чаках — кабината ми беше отворена, бризът галеше потното ми лице — Кималин да кацне наблизо. Коб каза, че изпраща войници да се справят с крелянския пленник, но не ми нареди да стоя настрани. Слязох и се спуснах от крилото, краката ми тупнаха на прашната синьо-сива почва на Метален рой. Оттук защитните платформи и поясът от отломки се виждаха зле, просто далечни форми в небето.
Извънземният кораб беше приблизително същия размер като Ем-бот, значи по-голям от стандартните ни изтребители. Това означаваше, че може да е далекообхватен кораб с повече място, отколкото на малките изтребители. Имаше голяма пилотска кабина в средата на кръгъл корпус с широки арковидни крила и място за деструктор под всяко. Корабът имаше подкрилно светлинно копие приблизително на същото място като на Ем-бот. Не бях виждала подобно нещо на крелянските кораби.
Очевидно корабът беше боен. На лявото крило имаше огромна черна дупка и следи от изгоряло, където бе прострелян, а по време на спускането се бе разпаднал почти напълно.
Непознати надписи на извънземен език се виждаха от едната страна на корпуса. Каквото и да си мислех, че съм усетила от кабината, вече го нямаше и аз усетих как у мен напира страх. Изглежда извънземното беше мъртво.
Нямах търпение да чакам Кималин, затова се качих на дясното крило на извънземния кораб — то беше все още топло от спускането, но достатъчно охладено, за да го пипна — и корабът се наклони под тежестта ми, напомни ми, че трябва да внимавам. Задържах се и се качих при купола.
През стъклото видях за пръв път извънземното. Очаквах нещо подобно на ракообразните създания, които бях виждала в кабините на крелянските кораби.
Бях поразена, изпаднах в шок, останах без дъх, когато видях нещо коренно различно. Пред мен беше хуманоидна жена.
8.
Тя ми се струваше едновременно натрапчиво позната и стряскащо извънземна. Имаше бледовиолетова кожа, съвършено бяла коса и нещо като костни израстъци на бузите, които подчертаваха очите. Независимо от извънземните черти имаше очевидно женски форми под тясното пилотско яке. Почти можеше да мине за една от нас.
Останах изненадана — не бях предполагала, че някъде там има извънземни, които изглеждат толкова… човешки. Винаги си бях представяла повечето от тях като креляни, създания толкова странни, че имаха повече сходни черти със скалите, отколкото с човеците.
Открих, че съм зяпнала извънземното лице, слисана, докато не забелязах счупения контролен панел и почернелите петна от изгоряло от лявата страна на стомаха, които бяха мокри от нещо по-тъмно от човешка кръв. Очевидно панелът бе експлодирал и част я бе пронизала.
Огледах се, за да открия ръчно освобождаване, но не се оказа там, където очаквах. Естествено — нали се намирах в извънземен кораб. Но пък беше нормално да има освобождаващ механизъм извън кораба. Опипах купола, търсех лост, когато Кималин се изкачи до мен. Ахна, когато видя извънземната жена.
— Светци и звезди — прошепна тя и докосна стъклото на купола. — Красива е. Почти… почти като дявол от старите приказки…
— Ранена е — рече тя. — Помогни ми да намеря…
Замълчах, когато го намерих, в самия край на купола — малък панел, който, когато отворих, криеше дръжка. Дръпнах навън и куполът изсъска и се отвори.
— Спенса, това е глупаво — рече Кималин. — Не знаем какъв газ диша тя. Можем да се изложим на извънземни бактерии или… или и аз не знам на какво. Има поне сто причини да не отваряш това.
Тя беше права. Въздухът, който излизаше, определено миришеше странно. Беше флорален, същевременно парлив, миризми, които не вървяха заедно, поне според мен. Само че не ми стана нищо, когато се качих и — тъй като не знаех какво друго да направя — протегнах ръка, за да опипам врата на извънземната за пулс.
Усетих пулс. Беше слаб, неравномерен — макар никой да не знаеше кое е нормално за нея.
Неочаквано, очите на жената се отвориха и аз застинах на място, срещнах виолетовите ѝ очи. Бях шокирана колко необичайно човешки бяха.
Тя заговори тихо, извънземни думи със съгласни, които не успявах да различа. Деликатно, ефирно, като звуците на течението, което обръща страници. Стори ми се странно познат.
— Не разбирам — отвърнах, когато тя заговори отново. — Аз…
Ангели небесни. Тази тъмна течност на устните ѝ вероятно беше кръв. Наведох се, за да извадя превързочните материали за спешни случаи, които държах в страничните джобове на широките ми панталони.
— Чакай! — казах, въпреки че Кималин извади нейните първа и ги тикна в ръцете ми.