— Объркан съм. Не разбирам какво се случи между вас — обади се Ем-бот. — Не настояваше ли пред мен на няколко пъти, че нямаш романтични наклонности към Джорген?
— Излъгах — отвърнах и насочих мисли към усещането, което извънземната беше оставила в ума ми. То беше почти изчезнало, но все още го чувствах като стрела в небето. Тъкмо когато заплашваше да изчезне напълно, аз някак се захванах за него.
— Сайтоничен хипердрайв онлайн — каза Ем-бот. — Всъщност…
Изчезнахме.
Втора част
9.
Бях в нищото само за момент, но на това място времето сякаш нямаше значение. Носех се сама, без кораб. Безкрайната чернота ме обгръщаше, пронизана от светлини, които много приличаха на звезди — само че злобни. Те ме виждаха как вися тук, разкрита пред тях. Чувствах се като плъх, който неочаквано е пуснат на връвчица по средата на клетка, пълна с прегладнели вълци.
Очите се насочиха към мен и гневът им набъбна. Аз преминавах границата на кралството им. Бях незначителен червей… но присъствието ми все още им носеше болка. Моят свят и техният не можеха да съществуват заедно. Техните светлини нахлуха към мен. Бяха готови да разкъсат душата ми на късчета и да оставят единствено остатъци…
Появих се отново в пилотската кабина на Ем-бот.
— … получи се — довърши Ем-бот.
— А! — извиках аз и трепнах. Стиснах страните на седалката. — Ти видя ли всичко това?
— Какво да видя? — попита Ем-бот. — Хронометърът ми показва, че не е минало никакво време. Ти използва сайтоничния хипердрайв… или поне аз мисля, че ти си сайтоничният хипердрайв.
Притиснах ръка към гърдите, притиснах я към пилотския гащеризон, което ми се стори странно, тъй като той беше в необичаен цвят. Сърцето ми препускаше, умът се луташе. Това място… нищото. Сякаш плувах през езеро в дълбока пещера, където нямаше светлина. През всичкото време знаех, че отдолу се крият разни неща, наблюдават ме, протягат се към мен…
Това бяха те, помислих си аз. Тези неща унищожиха хората от Метален рой. Нещата, които видяхме на записа. Гробокопачите бяха истински. Те и очите бяха едно и също.
Поех си въздух и издишах дълбоко, успокоих се с огромно усилие. Най-сетне хиперскокът се беше получил. Бях използвала силите си отново, с помощта на координатите, които Аланик беше оставила в ума ми.
Така. Време бе да стана герой. Можех да го направя.
— Спенса! — повика ме Ем-бот. — Свързаха се с нас!
— Кой? — попитах.
— Кой! — обади се настанилият се до мен Кръвожаден.
— Ти ни прехвърли близо до големичка космическа станция на Върховенството — отвърна Ем-бот. — Погледни на твое пет. Радио комуникациите тук са тихи, но ясно доловими.
Отпуснах ръка върху Кръвожадния, който тръбеше с раздразнение, може би усетил дискомфорта ми. Потърсих в направлението, което Ем-бот посочи, и видях нещо, което бях пропуснала по време на първия си кратък оглед на звездното небе. В далечината имаше нещо като станция — светлини в тъмнината, които бяха скупчени около централна плоскост.
— Към звездите — отвърнах. — Така извънземната Аланик го нарече. — Размърдах се, за да си сложа шлема и да закопчея предпазните колани. — Свързват се с нас. Какво казват?
— Някой от станцията иска да се идентифицираме — отвърна Ем-бот. — Говорят на дион, стандартния език на Върховенството.
— Можеш ли да имитираш транспортния сигнал на Аланик.
— Веднага.
— Супер. Тогава забави ги малко, докато аз помисля.
Ем-бот все още приличаше на извънземен кораб и, — ако можеше да се съди по виолетовите ми ръце — моята холограма все още действаше. Ако тази мисия се провалеше, нямаше да е заради ограничения в технологията — щеше да е заради ограниченията на шпионина.
— Първо важните неща — казах. — Трябва да проверя как можем да се измъкнем и да проверя дали можем да се върнем, ако тук не потръгне. Дай ми още минутка.
Поех си въздух и го изпуснах, успокоих се, направих упражненията, които бабчето ме беше научила. Тези упражнения тя беше научила от майка си, която бе осъществявала хиперскоковете на стария ни флот, преди да се разбием на Метален рой.
Аз се бях прехвърлила тук, за да изпълнявам тази мисия, но исках да знам дали ще мога да осъществя скок, ако ми се наложеше. Всичко щеше да бъде много по-лесно, ако това разгръщане на силите ми, осигурено от докосването на Аланик до мозъка ми, проработеше отново.
Представих си как се нося в космоса… звездите профучават… Да, след като току-що бях осъществила хиперскок, действието ми се струваше познато, достъпно. Сега нищото беше близо. Току-що бях там. Можех да се върна.