Тези неща можеха да ме видят отново.
Не мисли по този въпрос, казах си строго. Съсредоточих се над упражнението. Летях, стрелках се сред звездите, отклонявах се…
Къде? Тъкмо в това беше проблемът. За всичко, различно от съвсем кратък скок, трябваше да знам точно къде отивам. Не можех просто да сменя насоките, които Аланик ми беше дала, защото те не включваха началната ми точка от Метален рой, единствено дестинацията ми на тази космическа станция.
— Ем-бот — казах аз и излязох от транса. — Можеш ли да изчислиш мястото ни?
— В момента изчислявам, като използвам астрономически данни. Предупреждавам те, Спенса, забавянето не работи. Те изпращат кораби, за да ни проверят.
— Ти какво правеше?
— Изпратих им бинарен код.
— Какво? — възмутих се. — Така ли реши да ги бавиш?
— Не знам! Реших: „Органичните са тъпи същества, а това е достатъчно тъпо“. Сега, като се замисля, май не беше достатъчно тъпо, а? Както и да е, те ще ни видят след минута.
Това щеше да е моментът на истината. Поех си дълбоко дъх. Аз бях воин. Бях обучена от бабчето още от детството да приема героичната си съдба с кураж. Можеш да се справиш, казах си аз. Това е просто различна битка. Също като Хуа Мулан или Епипол от Каристус, които влизат в битка под чужда самоличност.
Бях чувала тези истории десетки пъти от бабчето. Работата бе там, че заблудата и на двете жени е била разкрита. Събитията не се бяха развили добре за нито една от двете.
Аз просто трябваше да внимавам да не свърша като тях. Обърнах Ем-бот, когато два кораба приближиха от отдалечената станция. Подобни на кутии, боядисани в бяло, те приличаха на крелянските совалки, които бях виждала в космическата станция близо до Метален рой.
Двата кораба се изравниха с моя, завъртяха се така, че да се виждаме през стъклените предници на техните кораби. Пилотите бяха двама извънземни с пурпурна кожа. Не носеха шлемове и аз видях, че нямат коса, очите им са изразени, скулите — подчертани. Поне донякъде имаха хуманоиден вид — две ръце, една глава, — но бяха достатъчно извънземни, въпреки че не успях да различа пола им.
Ем-бот включи комуникациите им и извънземният говор изпълни пилотската ми кабина. Извадих преводното устройство на Аланик и го включих, а дрънканиците се преведоха на нейния език, който изобщо не ми вършеше работа.
— Ем-бот — изсъсках. — Нали каза, че можеш да го оправиш?
— Опа — възкликна той. — Хаквам езиковия интерфейс на значката… Ха! Активирах английския превод.
— Неидентифициран кораб — нареждаше извънземното. — Имате ли нужда от помощ? Моля ви за класификация.
Поех си въздух. Вече нямах избор.
— Казвам се Аланик от УрДейл. Аз съм пилот и вестоносец от планета…
— РиДон — прошепна Ем-бот.
— От планета РиДон. Дойдох, за да стана пилот за вас, момчета. Във вашия космически флот. Нали така искахте? — Намръщих се. Това не беше особено убедително. — Извинявам се за странната комуникация одеве. Понякога компютърът ми става доста досаден.
— Ха-ха — обади се Ем-бот. — Това вече беше сарказъм. Веднага разбрах, защото не беше никак смешно.
Двата патрулни кораба мълчаха известно време, вероятно бяха превключили на частна комуникационна линия. Оставиха ме да чакам, да си вися в космоса и да се притеснявам. Огледах кубчестите им бели кораби — и колкото и да беше странно, не забелязах никакви оръжия по тях.
— Емисар Аланик — започна едно от извънземните. — Властите на платформата за кацане ви изпращат поздрави. Изглежда ви очакват, макар да подчертаха, че пристигате по-късно, отколкото сте казали.
— Ами — опитах се да се измъкна. — Дребни неприятности у дома. Възможно е да ми се наложи да си тръгна за малко, след това да се върна отново.
— Както желаете. Засега имате разрешение за кацане. Отделение 1182, в единайсети сектор. Официално лице ще ви посрещне там. Насладете се на визитата си.
След тези думи те се обърнаха и полетяха към станцията.
Останах напрегната. Това сигурно беше капан. Със сигурност бяха разгадали недодялания ми опит за тайно проникване. Натиснах дросела напред, последвах двата кораба и те не реагираха.
Не откъсвах очи от тях. Можех да ги гръмна и двата от небето, още повече че бяха съвсем близо и летяха напълно незаинтересовано. Как в името на седемте Светци можеха да ми обърнат гръб? Най-разумно бе да ме пуснат пред тях и да ме последват на безопасно разстояние, за да ме наблюдават от позиция на силата.
Ускорих, но останах в обсег за стрелба, ако те се обърнат срещу мен. Те изглежда дори не ме забелязваха. Страхотен капан, ако беше капан, защото те действаха забележително добре.