Кръвожадния затръби нервно. Бях съгласна с него.
— Ем-бот — заговорих, — успя ли да изчислиш къде се намираме?
— Така — рече той. — Не сме много далече от Метален рой — на нищо и никакви четиридесет светлинни години. Тази станция, която правилно нарече Към звездите, е важна търговска точка. На нея се намира регионалното правителство на Върховните.
— Дай ми координатите — посоката и разстоянието — до Метален рой.
— Няма проблем — отвърна Ем-бот. — Данните са изписани на екрана.
Няколко дълги номера се показаха на екрана. Намръщих се, след това протегнах ръка, за да ги открия с едва напъпилите ми сайтонични сетива. Само че… накъде да ги насоча? Тези числа бяха огромни, толкова огромни, че не означаваха почти нищо за мен. Да, казваха ми къде се намира Метален рой, но аз все още не знаех къде се намира планетата. Не можех да я усетя, както стана когато Аланик ми изпрати сайтоничното местонахождение на Към звездите.
— Няма да стане — заявих. — Няма да успея да ни измъкна оттук, ако не науча повече за силите си.
— На теория — обясни Ем-бот — ще си тръгнем с откраднат хипердрайв на Върховните, нали така?
— Това е планът. Просто ще се чувствам много по-добре за цялата тази работа, ако знам, че имаме път за бягство. Колко време ще отнеме, ако летим до Метален рой по дългия път?
— Като казваш „дълъг път“, имаш предвид постсветлинна скорост ли? — уточни Ем-бот. — По всяка вероятност ще ни отнеме грубо четиристотин години в зависимост от това колко близо до светлинната успеем да вдигнем, преди да използваме половината си мощност, а след това пресметнем отрицателното ускорение от другата страна. Да, заради разтеглянето на времето ще ни се струва, че е изминало по-малко време за нас — но то ще бъде едва четири години при тази скорост, така че ти ще бъдеш напълно мъртва, когато пристигнем.
Супер. Това не влизаше в плановете ми. Само че и двамата с Джорген знаехме, че може да се окажа хваната в капан тук, но нали сама си избрах този път.
Подадох мощност, приближих се до станцията, която се оказа по-голяма, отколкото предполагах. Трудно е да прецениш размерите в космоса. Станцията приличаше на някоя от платформите, които заобикаляха Метален рой. Плаващ град — във формата на диск със сгради, които стърчаха и от двете страни. Нещо като искрящ балон я обгръщаше от всички страни.
Все си мислех, че вътре в такива станции живеят хора, но с приближаването видях, че съвсем не е така. Хората живееха върху тази, разхождаха се под чернотата над тях. Този балон изглежда задържа и въздух, и горещина и създава условия годни за живот. И наистина с приближаването двата патрулни кораба минаха през синкавия щит.
Спрях пред тази черупка. След това за последен път се опитах да използвам сайтоничните си сетива. Насочих ги в направлението, което бе посочил Ем-бот, и усетих… едва доловимо трептене в краищата на мозъка. Това беше правилната посока. Усещах някого там. Дали не беше Аланик?
Не беше достатъчно. Не можех да се телепортирам обратно. Следователно беше време да вляза в базата на врага. Стегнах се, след това насочих кораба си през въздушния щит.
10.
Беше красиво.
Докато извънземните ми гидове ме отвеждаха по-близо, видях, че станцията тъне в зеленина. Паркове, пълни с дървета, които се извисяваха на десет или петнайсет метра. Огромни пространства, покрити с нещо зелено, което Ем-бот определи като мъх, който беше мек, когато вървиш по него.
На Метален рой животът беше строг. Да, имаше по някоя и друга статуя, но сградите на повърхността бяха семпли, обикновени — повече приличаха на бункери. А долу, под земята, в пещерите, доминираше апаратът и червената светлина на фабриките. Човешкият вид бе съществувал на ръба на унищожението толкова дълго, че оцеляването — по необходимост — бе по-важно от външния вид.
Това място обаче изтъкваше артистичността си също като боен стандарт. Сградите се издигаха като спирали или бяха подредени в пъстроцветни редици. Стори ми се, че всяка втора пресечка си има парк. Виждах как хората се движат лениво, мнозина се мотаеха в парковете. Корабите, които се носеха наоколо, също не бързаха особено. Тук хората се радваха на спокойствие и се наслаждаваха на живота.
Веднага изпитах недоверие към това място.
Аланик ми беше казала да не се доверявам на техния мир. Същевременно не знаех дали мога да имам доверие на нея, но и нямах нужда от предупреждение да внимавам. Върховните бяха държали хората ми в капана на Метален рой през последните осемдесет години. Баща ми и много от приятелите му бяха убити заради Върховните. Това място може и да изглеждаше красиво, да имаше приветлив вид, но нямаше да ме накара да се отпусна.