Това и фактът, че извънземното не реагира, като заговорих на английски, накара самоувереността ми да порасне. Какво следваше? Трябваше да разбера как да се запиша при техните военни. Това беше първата стъпка. След това можех да пробвам по-трудната част — да открадна хипердрайв.
Откъде да започна? Това място беше огромно. Извън мястото за кацане, градските улици бяха дълги километри, обточени с извисили се сгради и много пешеходци. Във въздуха профучаваха кораби. Тук имаше милиони хора.
Извънземните, които ме пресрещнаха горе, помислих си аз, казаха, че някой ще бъде изпратен да ме посрещне, когато пристигна. Това ми осигуряваше време, затова се настаних и протегнах ръка отново в опит да намеря Метален рой. Само че нещо блокираше сетивата ми. Някаква… гъстота. Все едно се опитвах да се движа във висока гравитация. Я. Докато обмислях този въпрос, някой извън кабината заговори високо и значката ми преведе.
— Емисар Аланик? — попита гласът.
Наведох се навън и видях едно извънземно, застанало на площадката за кацане. Беше високо, слабо създание с наситеносиня кожа. То изглежда беше подобна раса на алените, които видях по-рано в патрулните кораби — това създание също беше без коса и имаше същите скули и очни ябълки.
Съществото беше с роба в по-мек, по-светъл цвят отколкото кожата. Също като другите, този беше с хермафродитни черти. Не можех да определя дали е мъжко, или женско — или нещо друго — от вида и гласа.
— А! — възкликна то. — Емисар. Много се радваме, че решихте да откликнете на молбата ни! Аз съм Куна и ми е поверена задачата да ви помагам по време на престоя ви. Искате ли да слезете? Уредих ви настаняване тук, в Към звездите, и мога да ви покажа пътя.
— Разбира се! — провикнах се аз. — Само да си прибера шлема. — Пъхнах се обратно в пилотската кабина. — Добре, Ем-бот. Кажи ми какво да правя.
— Откъде да знам? — отвърна той. — Планът беше твой.
— Технически планът беше на Родж. Така или иначе, не съм шпионин — но ти си създаден за подобни операции. Кажи ми какво да правя. Как да действам?
— Спенса, виждала си ме как действам с органични. Наистина ли мислиш, че мога да свърша по-добре работата от теб, като имитирам друго същество?
Той беше прав. Ангели небесни.
— Ще бъде трудно. Извънземното долу изглежда знае нещо за Аланик и нейните хора. Ами ако кажа нещо погрешно?
— Защо не се престориш на мълчалива и не престанеш да говориш толкова много?
— Да си мълча? — попитах. — Аз ли?
— Да. Престори се, че Аланик е резервирана.
— Резервирана. Аз?
— Виж, затова се казва преструвка. Двамата с Родж говорехме по този въпрос — способността ми да приема, че понякога човешките същества не могат да се представят точно такива, каквито са. Както и да е, може би това би било нещо хубаво, за което да се помисли, преди да станеш доброволец за мисия сред врага.
— Нямахме много време за мислене. — Нямаше какво друго да правя. Постарах се да запазя воинско спокойствие, докато вземах оръжието си от малката жабка и го пъхнах в огромния джоб на гащеризона. Ставаше ми все по-трудно да се владея и да постигна нещо, докато осмислях мащабите на мисията, която ми предстоеше да изпълня.
Сложих си безжичната тапа за ухо, която бе част от мобилната рецепторна гривна, която даваше възможност на Ем-бот да разговаря с мен от разстояние и той го прикри като накит с холограма. След това поставих Кръвожадния на пода в дъното на пилотската кабина и му дадох знак.
— Остани на място — рекох.
— Остани на място? — затръби той.
— Сериозно говоря.
— Сериозно говоря?
Бях почти сигурна, че той не ме разбира — беше просто охлюв. За щастие, животинчето остана неподвижно. Най-сетне се измъкнах и заслизах към площадката.
— Извинявам се за забавянето — казах на Куна.
Преводачът им работеше, изплюваше думите — както стана при работниците на доковете, — а Куна или не забеляза, че говоря на английски, или просто не се интересуваше.
— Няма защо, няма защо — рече Куна и пъхна таблета си под ръка. — Много се радвам да се запознаем. Предложението бе изпратено до вашите хора по моя молба.
Ангели небесни. Надявах се хората тук да не знаят много за Аланик. Бях останала с това впечатление, че става въпрос за общо повикване на пилоти, не лични молби.
— Чак толкова ли се интересувате от моя народ? — попитах.
— О, да. Подготвяме много специална операция, за която ще имаме нужда от необичайно голям брой обучени пилоти. Беше решено, че това може да е чудесен начин за Върховенството да прецени уменията на някои раси, които твърде дълго са извън границите ни. Само че това е обсъждане, което ще оставим за по-късно! Ела. Ще ти покажа къде ще се настаниш.