— Искам да докажеш, че съм прав. Пробвай се утре за проекта, след това представлявай моите интереси в обучението, което ще последва. Ако успееш, тогава аз лично ще преведа твоите хора към гражданство.
Куна се усмихна отново. Потръпнах, когато видях опасния начин, но който се извиваха устните му. Неочаквано почувствах, че не съм в свои води. Отначало предполагах, че Куна е някой дребен бюрократ, на когото е поверена Аланик. Съвсем не беше така. Куна искаше да използва Аланик като пешка в някаква политическа игра, която аз изобщо не разбирах.
Усетих, че се потя, след това се запитах как ще откликне холограмата на потта, която капеше от лицето ми — и дали това изобщо е възможно. Облизах устни, защото устата ми беше пресъхнала под втренчения поглед на Куна.
Не се стресирай заради тяхната политика, казах си аз. Мисията ти е само една: да откраднеш хипердрайв. Направи нужното, за да спечелиш доверието им, за да те допуснат до технологията.
— Ами… ще се постарая — отвърнах.
— Чудесно. Ще се видим утре на теста; координатите и инструкциите са на този дейтапад, който ще ти оставя. Предупреждавам те, че сайтоничните ти умения са заглушени тук, в Към звездите — и няма да можеш да осъществиш хиперскок, освен ако първо не преминеш определената точка — заради сайтощита ни.
Куна се изправи, остави таблета на масата.
— Включих детайли за гробокопаческия проект на този дейтапад — въпреки че спецификациите за оръжието са засекретени. Ако искаш да се свържеш с мен преди утре, изпрати съобщение до…
Куна замълча, след това обърна глава и се озъби към прозореца в странна проява на агресия.
— Това — заяви той — ще бъде притеснително.
— Кое? — попитах. След това чух. Сирени. След секунди кораб с пуснати светлини се спусна от небето и кацна пред сградата ни.
— Остави ме да се справя — настоя Куна и отвори вратата, за да излезе.
Поколебах се на вратата. Бях объркана. След това видях кой слиза от кораба.
Беше човешка жена.
11.
Човек. Тя беше млада, може би в началото на двайсетте, облечена в непозната униформа в синьо и червено. Един крелянин слезе от кораба след нея, също като рицар в броня, въпреки че „бронята“ беше в наситенозелено и кристално.
— Какво става? — попита Ем-бот. — Това сирени ли са?
Не му обърнах никакво внимание и се изстрелях от сградата, ръцете ми натъпкани в джоба на пилотския костюм — стисках малкия деструкторен пистолет, който бях пъхнала там. Човек.
Ангели небесни. Спрях на стълбите, а Куна застана пред мен, пристъпи със спокойна, равномерна крачка. Опитах си да си наложа да се успокоя, докато човешката жена и креляните приближаваха.
— Олеле, олеле — рече крелянинът, гласът му се понесе пред бронята, докато правеше енергични жестове. — Куна от Министерство на интеграцията! Не очаквах да те открия тук. Олеле, олеле.
— Оставих специална бележка върху доклада, Уинзик — отвърна Куна. — Споменах пристигането на този пилот. Тя е от вида, който поканих да се пробва за програмата ни.
— Олеле, олеле. Значи това е нашият емисар? Дори не знаех, че идваш. Сигурно си мислиш, че сме напълно неорганизирани! Министерствата ни обикновено общуват по-добре!
Застанах пред Куна. Не ми трябваше някой да ме пази и закриля, най-малкото извънземно, на което нямах доверие. Същевременно… един от креляните. Та той разговаряше лично с мен.
Знаех, логиката нашепваше, че КРЕЛЯНИ е акроним на извънземното име на полицейските части, които наблюдаваха хората ми. Расата им се наричаше варвакс. Всичко това ми беше известно, но не можех да се сдържа и свързвах тези дребни раци в кристална броня с думата креляни.
Жената изостана и веднага привлече вниманието на всички, които минаваха по улицата. Никой не ме беше погледнал, докато идвахме пеша, но сега най-различни видове се събраха, за да зяпат жената, сочеха я с пипала, антени или ръце.
— Човек — изтъкнах аз.
— Не се тревожи! — рече Уинзик. — Този човек има специален лиценз. Извинявам се, че трябваше да я доведа, но има един въпрос, който ни тревожи… не че искам да настоявам или да се проявя като агресивен… но има един неотложен и притеснителен въпрос, който трябва да обсъдим.
— Не е нужно да го правим, Уинзик — рече Куна. — Въпросът е овладян.
— Безопасността не е твое задължение, Куна! Мое е! Ела, Брейд. Да се махнем от улицата. Не е нужно да привличаме внимание. Моля те, вътре. Моля те? — Както и преди, крелянинът замахна с ръце. Гласът при превода прозвуча като женски — само че аз не бях сигурна как да го разбирам.