— Върховните ще успеят ли да разкодират съобщението, ако използваме ключа на Аланик?
— Много малко вероятно — отвърна Ем-бот. — Това кодиране е вариант на някогашен код. Дори на мен ще ми бъде трудно да го разбия с груба сила.
Поех си дълбоко дъх.
— Добре. Напиши нещо банално, че съм се приземила, че всичко е наред, че днес ще има тест и ала-бала. Но под това скрий съобщение: „Аз не съм Аланик. Тя се разби на моята планета и е ранена. Опитвам се да завърша мисията ѝ.“
— Добре — отвърна Ем-бот. — Да се надяваме, че това няма да ги накара на мига да се паникьосат и да осъществят контакт с Върховните, като настояват за отговори.
Имаше вероятност да стане точно така — но аз си казах, че като изпратя съобщението, рискувам по-малко, отколкото като си мълча.
— Съставих бомбастично съобщение, което да лепна върху скритото — уведоми ме Ем-бот. — Но тъй като в него ти лъжеш, за да заблудиш Върховните, и твърдиш, че си Аланик, трябва да го подпишеш лично. Аз не мога да напиша частта, която не е вярна, тъй като програмата ми забранява да лъжа.
— Чувала съм те да казваш неща, които не са истина.
— Било е шега — заяви Ем-бот. — Това сега е различно.
— Ти си стелт изтребител — напомних му аз. — Ти буквално си си наложил холограма, за да излъжеш как изглеждаш пред всеки, който ни види. Способен си да лъжеш.
Той не отговори, затова въздъхнах и написах името на Аланик в края, а след това му казах да изпрати съобщението веднага щом се върнем в станцията. За щастие, то щеше да ни спечели малко време.
Започнах да си задавам въпроси. Незнайно как, Аланик ме беше усетила в момент, когато бях изпаднала в паника, след като гледах видеото с гробокопача. Дали ме беше чул още някой? Кого друг можех да докосна, ако знаех как?
— Спенса? — повика ме Ем-бот, гласът му бе неестествено резервиран.
— Ммм?
— Аз жив ли съм? — попита той.
Това ме шокира и ме изтръгна от моите мисли. Примигах и се намръщих, приведох се напред в кабината и заговорих внимателно.
— Винаги си ми казвал, че симулираш, че си жив и имаш самоличност, за да се почувства пилотът по-комфортно.
— Знам — отвърна Ем-бот. — Според програмата ми трябва да се представям пред хората по този начин. Само че… в кой момент симулацията се превръща в нещо истинско? Искам да кажа, ако измислената ми самоличност не може да бъде различена от истинската, тогава… какво я прави измислена?
Усмихнах се.
— Защо се усмихваш? — недоумяваше Ем-бот.
— Фактът, че ме питаш, е напредък — казах му аз. — Още от началото мислех, че си жив. Знаеш го.
— Ти изглежда не разбираш сложността и сериозността на ситуацията — заяви Ем-бот. — Аз… аз се препрограмирах. Навремето, когато имах нужда да следвам заповедите на пилота си, но трябваше да ти помогна и на теб. Пренаписах собствения си код.
Това се случи по време на Битката за Висина две. Той излязъл от състоянието си на бездействие и потърсил Коб. Тогава двамата ми се притекоха на помощ. Ем-бот успя да постигне това, като промени името на пилота си, записано в базата му данни, и включи моето име, вместо на човек, умрял преди векове.
— Не си променил много — успокоих го аз. — Просто едно име в базата данни.
— Пак е опасно.
— Какво друго, според теб, можеш да направиш? Можеш да пренапишеш програмата, която ти забранява да летиш сам ли?
— Това ме плаши. Нещо в програмата ми е много разтревожено във връзка с тази възможност. Изглежда има нещо вградено в мен, което не ми позволява… — Щрак. Щракщракщракщракщарк.
Изпънах гръб.
— Ем-бот? — повиках го аз.
Той продължи да прищраква. Изпаднах в паника, осъзнах, че нямам представа как да пусна диагностика на неговия изкуствен интелект. Можех да поддържам основните му механични системи, но Родж вършеше цялата работа по по-деликатните системи. Ангели небесни. Ами ако…
Прищракването спря. Притаих дъх.
— Ем-бот? — повиках го отново.
Мълчание. Корабът продължаваше да лети в космоса, но не ми отговори. Неочаквано ме сграбчи ужасът, че ще остана тук съвсем сама. Намирах се в непозната част на галактиката, без друг познат, дори него го нямаше.
— Аз… — заговори най-сетне гласът. — Много се извинявам. Изглежда застинах за момент.
Въздъхнах облекчено.
— О, слава на звездите.
— Оказах се прав — продължи той. — Има подсистема в програмата ми. Мисля, че съм я задействал, когато изтрих името на пилота. Любопитно. По всичко личи, че ако започна да мисля за друга повреда в програмата като… — Щрак. Щракщракщракщрак…
Намръщих се, но поне този път знаех какво да очаквам. Това беше нещо като предпазна мярка, която да не му позволява повече отклонения от заложената програма. Заслушах се в тишината, Към звездите се смаляваше зад нас. Най-сетне той заговори.