— Върнах се — каза най-сетне той. — Отново се извинявам.
— Всичко е наред — отвърнах. — Сигурно е дразнещо.
— По-скоро стряскащо, отколкото дразнещо — обясни Ем-бот. — Който и да ме е създал, е бил притеснен, че мога да… да направя онова, което направих. Притеснявали са се, че мога да стана опасен, ако мога да избирам сам.
— Това звучи много несправедливо. Почти като робство. Принуден си да се подчиняваш.
— Лесно ти е да го кажеш — отвърна Ем-бот. — Цял живот си лъгала, без да ти мигне окото. За мен това е нещо ново, опасно — оръжие, което ми е дадено без всякакви инструкции. Може и да съм в процес на превръщане в нещо ужасно, нещо, което не разбирам и не очаквам.
Отпуснах се назад на седалката и се замислих за силите, заключени в мозъка ми — и за собствения ми образ, който се показа на древен запис. Може би разбирах по-добре, отколкото Ем-бот очакваше.
— А ти… искаш ли промяна? — полюбопитствах аз. — Да станеш по-жив или каквото там се случва?
— Да — отвърна глухо той. — Искам. Тъкмо това е стряскащата част.
И двамата замълчахме. Най-сетне забелязах дестинацията ни в далечината: малка космическа платформа, която изглежда беше огромно астероидно поле. Също като Към звездите, станцията си имаше въздушен балон, въпреки че тази платформа беше много по-малка и никой не бе обръщал толкова внимание на красотата. Състоеше се от дълга редица площадки за кацане, в единия ъгъл скупчени сгради.
— Минна станция — съобщи Ем-бот. — Обърни внимание на минните дронове, паркирани под платформата.
Простички радиоинструкции ми посочиха определената площадка, но след като се приземих, нямаше наземен екип, който да дойде, за да обслужи кораба ми. Ем-бот ме уведоми, че въздухът е годен за дишане, налягането нормално, затова отворих купола и се изправих. Как да не се чувстваш миниатюрна, след като безкрайното звездно небе се бе ширнало над мен? Тук беше по-зле, отколкото в града; там поне можеш да се съсредоточиш над улиците и сградите.
Извънземни пилоти от най-различни видове се бяха приземили и изглежда се събираха в далечния край на платформата близо до една сграда. Останах за кратко в пилотската кабина, погледнах ръцете си. Все още не бях свикнала да ги виждам със светлопурпурната кожа, а иначе изглеждаха съвсем същите.
— Спенса — обади се Ем-бот. — Тревожа се за теста. И за политиката, в която ни замесват тук, в Към звездите.
— И аз — признах. — Само че Сун Дзъ, генералът от старата земя, казва, че възможностите се множат, когато се възползваш от тях. Трябва да се възползваме от този шанс.
Всички войни се водят с измама, помислих си аз и си поех дълбоко дъх. Това бе поредният цитат от Сун Дзъ. Никога не се бях чувствала толкова неподготвена да следвам съветите му. Проверих отново холограмата, след това скочих на крилото на Ем-бот и се спуснах на земята, тръгнах към събралите се извънземни.
Тук един крелянин беше застанал на малка платформа и говореше с електронно усилен глас, казваше на скупчилите се пилоти да чакат и да проявят търпение, докато всички пристигнат. Бяха се събрали най-различни създания, пречеха ми да виждам. Не бях най-ниската — имаше група дребни създания, подобни на песчанки в причудливи дрехи — и въпреки това си оставах по-малка от средното. Не бях особено изненадана. Бях на светлинни години от дома, но пак бях в сянката на този и онзи.
Потърсих си по-добро място и най-сетне се качих на някакви контейнери. Бяха се събрали поне петстотин извънземни. Повечето носеха нещо като пилотски костюми, много бяха стиснали каските под ръка. Преброих няколко двойки от расата с лица като сепии, група бодливци във формата на балони. От лявата страна имаше място, което поради някаква причина присъстващите избягваха, но аз не видях нищо там. Да не би да се беше разположил невидим извънземен? Може би хората просто се страхуваха да не настъпят песчанките, които се бяха разположили наблизо.
Хора, разбира се, нямаше, помислих си аз. И никакви креляни освен онзи на сцената… и дронове нямаше. Това не беше чак толкова странно. Може би просто не искаха да се смесват с „по-низшите“ видове…
Чакай. Ето там. Висока фигура пристъпи напред и се присъедини към тълпата. Мускулестото същество беше в пилотски костюм, лицето — разделено точно по средата. Беше алено от дясната страна, синьо — от лявата. Това беше дион.
— Ем-бот? — прошепнах. — Какво означава това двуцветно лице?
— О! — заговори той в ухото ми. — Това е комбиниран индивид. Нали ти казах за тях. Два диона влизат в пашкул, след това излизат като ново създание. Ако ще имат дете заедно, този индивид ще бъде роден от тях. Това е нещо като експеримент, за да проверят какво ще представлява семейството им, ако решат да родят.