— Това е много странно — отбелязах.
— Не и за тях! — възмути се Ем-бот. — Предполагам, че за дионите да не знаеш преди раждането що за личност ще бъде детето ти, е странно.
Опитах се да помисля над казаното, но скоро крелянинът на платформата заговори отново и гласът му се понесе над тълпата. Както бе типично за вида, черупчестото създание жестикулираше дивашки, докато говореше, и всички утихнаха.
Присвих очи и забелязах зелената окраска на бронята и гласа, който преводачът използваше.
— Същото ли е? — попитах Ем-бот. — Това да не е крелянинът, с когото се запознахме вчера в посолството?
— Да! — потвърди Ем-бот. — Това е Уинзик, шеф на Министерството на защитата. Въпреки че джендърът при варвакс е сложна работа, обръщай се към Уинзик с „той“. Изненадан съм, че го позна.
Не забелязах Куна сред тълпата, но подозирах, че е някъде наоколо и наблюдава. Бях се натъкнала на нещо важно, докато бях сред множеството. Ангели небесни. От тази политика ме заболяваше умът. Не можеше ли вместо това да стрелям по разни неща?
— Добре дошли — поздрави тълпата Уинзик. — Благодаря ви, че откликнахте на нашата молба. Сигурно на много от вас е трудно да приемете този товар и агресията, която може да събуди във вас! Олеле, олеле, да. За съжаление, дори по време на мир трябва да бъдем мъдри и да се грижим за защитата си.
— Знайте, че ако се присъедините към тези части, може да бъдете призовани за истинска битка и може да стане нужда да стреляте с оръжия. Няма да управлявате дронове с дистанционно управление в тази програма, ще пилотирате истински изтребители в битка.
От тълпата се понесе глас — и преводът зазвуча в ухото ми.
— Истина е, нали? Забелязан е гробокопач, някъде в дълбокия космос.
След тези думи тълпата се разшумя и аз се опитах да видя говорещия. Беше създание с лице на сепия и дълбок глас, който умът ми определи като мъжки екземпляр.
— Олеле, олеле! — заговори Уинзик. — Агресивен си, но ние попитахме, нали? Да, така е. Нямаме обаче причина да вярваме, че гробокопачът е близо до която и да е от планетите на Върховенството. Както вече казах, най-мъдро е да се подготвим по време на мир.
Това бе достатъчно потвърждение за тълпата. Зажужаха разговори. Преводачът ми се опитваше да предаде всичко, но чувах единствено откъслечни фрази.
— … гробокопач разруши родната ми планета!
— … няма как да ги отблъснеш…
— … по-внимателно…
Уинзик вдигна ръце-щипки и тълпата извънземни млъкна.
— Ще трябва да ни дадете сертификат за доброволно участие. Моля ви, прочетете целия документ, тъй като в него са описани опасностите, с които може да се сблъскате.
Крелянин в синьо-червена черупка излезе от сградата и започна да раздава таблети. Отново бях поразена колко… тромави са креляните, когато ги видиш наблизо. Открай време си ги бях представяла като онези звероподобни чудовища с кошмарни брони, също като някогашните рицари или самураи. Само че Уинзик и онзи, който раздаваше таблети изглеждаха, някак източени, въпреки екзоскелета. Приличаха на кутии с двойки прекалено дълги крака.
Смъкнах се от контейнера и грабнах таблет от минаващия крелянин. Бланката в него беше дълга, сухо написана, но бърз прочит ми каза, че тя освобождава Върховните от отговорност, ако ти се случи нещо лошо по време на теста или предстоящата военна служба.
Накрая се искаше името ми, идентификационния номер за пътуване и да посоча коя е родната ми планета. След това трябваше да направя отметки в разни квадратчета, всяко до изречение, което бе някакъв вариант на твърдението „Това ще бъде опасно“. Трябваше ли да напишат едно и също по седемнайсет различни начина?
Можех да попълня всичко, но се съмнявах, че Аланик има идентификационен номер. Тръгнах към платформата пред тълпата, където един дион помагаше на пилотите с въпросите. Той обаче беше зает с песчанките. Дребните създания си имаха малка платформа с подемен пръстен отдолу, който ги повдигаше на нивото на очите.
Когато ги разгледах по-внимателно, осъзнах, че съм избрала неподходящо сравнение — песчанки. Може и да бяха високи колкото една ръка, но вървяха на два крака и имаха дълги, заострени уши и пухкави бели опашки. Малко приличаха на лисиците, за които учихме в часовете по земна биология.
Дребното същество най-отпред, чиято стелеща се червена копринена роба изглеждаше много официална, говореше.