— Браво — похвали ме Ем-бот. — Най-близкият враг е на твое осем. Отделям на дисплея близостта.
Последвах предложението му, направих няколко маневри, които ме отведоха в част от астероидното поле с повече отломки. Огромни скали се търкаляха в космоса, сенки си играеха под тях и зад тях, осветени от прожекторите на моя кораб. Ем-бот промени екрана за близост в 3-D холограма, която показваше полето и движещите се късове. Тя се обръщаше в зависимост от движенията му.
Успях да застана зад друг крелянин, но третият, който беше заобиколил и се отдели навън — ме последва отзад. Изстрели с деструктор проблясваха около мен и разбиваха скалите, разпръсваха късчета в бездната. Някои от тях барабаняха по щита ми.
— Включвам синтетични слухови индикатори — уведоми ме Ем-бот и тишината на космоса беше заместена от подрънкване и експлозии, които ми напомниха за битка в атмосферата. Аз се огледах — астероидите около мен, усещането на експлозиите, студените цифри и блъсъците на собственото ми сърце — и се усмихнах широко.
— Това беше животът.
Стрелках се между астероидите, не се отказвах от преследването и оставих и двата дрона на опашката ми. След това започнах игра. Изплъзвах им се, използвах светлинното копие, за да остана точно пред тях. Около мен валяха експлозии. Това си беше чиста проба битка. Моите умения срещу тези на пилотите, които управляваха дроновете от безопасното място, на което се бяха заврели.
Експлозиите от други части на бойното поле доказаха пред мен колко малко диони и креляни зачитат живота на онези, които смятат за по-низши от тях. Истината бе, че през повечето време не изглеждаше така. Да, представяха нещата така, сякаш всеки път дават възможност на корабите да се предадат, ако щитът им падне. Мнозина направиха точно това — всъщност, мнозина се отказаха още преди да изгубят щитовете си.
Трудно бе да си точен, когато си под прицел и те обсипват изстрели. Имаше нещастни кораби, които бяха поразени от случайни попадения, след като щитът им бе паднал. Те нямаха шанс да се предадат. Други не спираха да стрелят, проявяваха се като инати, когато противникът им беше по-многоброен и когато виждаха, че са победени. За тях нямаше никаква милост.
Изстрел от една от опашките ми взриви астероид точно пред мен. Изпъшках и се завъртях около друг астероид, за да се отдалеча. Грав капс проблеснаха, докато правех завоя, седалката ми се завъртя, за да насочи джи форса назад. Неочакваното завъртане притисна силно кожата към лицето ми.
— Внимателно — предупреди Ем-бот. — Предпочитам днес да не ме гръмнат. Едва започнах да вярвам, че съм жив. Би било много неприятно неочаквано да стана не-жив.
— Старая се — отвърнах аз и се ухилих със стиснати зъби, докато излизах от завъртането и се опитвах да се ориентирам отново. Дроновете побързаха да ме последват.
— Мислиш ли, че ще се науча да лъжа? — попита Ем-бот. — Ама истински? Ако мога, мислиш ли, че мога да докажа, че съм мъдър?
— Ем-бот, сега изобщо не е времето за екзистенциална криза. Моля те, съсредоточи се.
— Не се тревожи. Способен съм да правя и двете едновременно, благодарение на мултитаскинг рутинните ми процедури.
Стрелнах се покрай нов астероид, след това покрай още един — и, дори със съвършените грав капс на Ем-бот, — стигнах лимита си. Но пък бях възнаградена, когато един от корабите преследвачи се сблъска с астероид.
— Държа да ти кажа, че вие хората имате късмет, че Върховните са забранили високо развития изкуствен интелект — каза Ем-бот. — Реакцията на една машина е много по-бърза от вашата; по-низшият ви биологичен мозък никога няма да може да ги надмине. — Той се поколеба. — Не че хората са много по-низши от един робот. Ъъъ, ти, например, имаш по-добър вкус от мен за… ъъъ… очила.
— Аз не нося очила — сопнах се. — Чакай. Аз не нося очила.
— Опитвам се да намеря начин как да лъжа, нали разбираш? Не е толкова лесно, колкото всички се опитвате да го представите.
Направих остър завой и се озовах на празно място сред астероидите, открито място, където не ме застрашаваха сблъсъци. Тук много от инатливите бъдещи пилоти все още се лутаха в безцелен хаос, докато огън от деструктори продължаваше да осветява астероидите.
— Едно плюс едно — каза Ем-бот — е две.
Представях си паниката, завладяла тези пилоти. Бях я изпитала по време на някои от първите си битки. Едва започнала обучението си, бях напълно объркана от пелената унищожителен огън, който се сипеше около мен. Инстинктите ми се съпротивляваха на обучението.
— Едно плюс едно — продължи Ем-бот — е… треееее… две.