Стрелях по асовете, но те се завъртяха по оста си, изключиха бустерите. Инерцията ги понесе напред, въпреки че се обърнаха обратно и сега бяха точно срещу мен. Не можеха да управляват достатъчно умело, когато летяха назад, така че маневрата обикновено беше рискована, но когато си с щит, а врагът няма…
Бях принудена да прекратя преследването, подадох мощност наляво и се изстрелях странично, за да избегна огъня от противниковите деструктори. Не можех да рискувам челна конфронтация. Вместо това за момент се съсредоточих над дроновете, гръмнах един от тях и той се разлетя в небето, след това се насочих през останките му, които издраскаха крилото на Ем-бот и по-едър къс попадна в купола с огнен трясък.
Така. Нямах щит. А в космоса отломките не падат надолу след кораба ти. Това бе типична грешка за новак — напомняне, че независимо от цялото ми обучение, аз бях нова в битките при нулева гравитация.
Асовете се устремиха след мен в експертна проследяваща маневра. Бяха добри, което — от една страна — беше вълнуващо. От друга страна…
Опитах се да се насоча след битката, но дроновете се скупчиха пред мен, отрязаха пътя ми. Май се бях поувлякла.
— Обади се на Джорген — наредих, — и му кажи, че май се оставих да ме приклещят. Не мога да поведа врага към нашата засада; виж дали той и останалите могат да ми се притекат на помощ.
— Най-сетне — отвърна Ем-бот.
Опитах отново да направя защитна маневра, проследих вражеските асове на монитора. Звездни ангели. Искаше ми се да мога да чувам разговорите им, както ставаше при дроновете.
Не, така е добре, помислих си аз. Трябва да внимавам и да не позволя дарбата ми да се превърне в пречка.
Стиснах зъби и взех мигновено решение. Не можех да се върна при главната битка, затова се гмурнах към Метален рой. Защитните късове около планетата не бяха солидни; те бяха направени от огромни платформи, в които бе имало жилищни помещения, корабостроителници и оръжейни установки. Макар да бяхме започнали да се възползваме от онези, които бяха най-близо до планетата, външните слоеве все още откриваха автоматичен огън по всичко, което се доближаваше.
Включих на свръхскорост, ускорих толкова, че в атмосферата повечето кораби щяха да се разтресат, дори да се разпаднат. Тук горе усещах единствено ускорението, не самата скорост.
Бързо се добрах до най-близката космическа платформа. Дълга и тясна, тя бе леко извита, като къс счупена черупка от яйце. Останалите дронове и един-единствен ас ме следваха плътно. При тази скорост близкият бой бе особено опасен. Времето ми за реакция преди да се сблъскам с нещо бе значително по-кратко, а дори най-незначителният допир до контролната ми сфера можеше да ме измести от курса по-бързо, отколкото щях да успея да се справя.
— Спенса? — повика ме Ем-бот.
— Знам какво правя — измърморих в отговор и се съсредоточих.
— Сигурен съм — отвърна корабът. — Само че… за всеки случай… нали помниш, че все още не контролираме тези външни платформи?
Насочих цялото си внимание към прелитане ниско над повърхността на металната платформа, без да се блъсна в нищо. Оръдейните установки ме засякоха и започнаха да стрелят, но те стреляха и по врага.
Съсредоточих се да избягвам всички проблеми. По-точно казано, стрелках се безумно във всички посоки — можех единствено да победя дроновете с умения, но от друга страна, те бяха много повече. Долу, близо до платформата, това бе минус за врага — защото за оръдията всички до един бяхме мишени.
Няколко от дроновете избухнаха — и пламъци, и дим изчезнаха почти мигновено, погълнати от вакуума на космоса.
— Интересно ми е дали тези оръдия изпитват задоволство, че най-сетне са свалили нещо, след като са прекарали тук години — попита Ем-бот.
— Ти завиждаш ли? — изръмжах аз, докато избягвах огъня.
— Ако мога да вярвам на думите на Родж, те нямат истински изкуствен интелект, единствено елементарни функции за насочване на огъня. Завиждам им точно колкото ти би завиждала на един плъх.
Поредният дрон падна. Още малко. Исках да изравня силите поне донякъде, докато чаках приятелите ми да пристигнат.
Докато летях, се потопих отново в транс. Не чувах контрола на оръдейните установки, но в такива моменти — моменти на пълна концентрация — усещах, че се сливам с кораба си.
Усещах вниманието на очите, отново насочено към мен. Сърцето ми блъскаше неудържимо в гърдите. С тези оръдия, насочени към мен… опашката не ме изпускаше и врагът продължаваше да стреля…
Още малко…
Мислите ми се успокоиха и аз имах чувството, че усещам всяка верига на Ем-бот. Бях в смъртна опасност. Трябваше да намеря начин да избягам.