— Остави ме — настоя отново пилотът дион. — Извинявай. Моята беда не е твоя.
Погледнах крелянските дронове, които дебнеха наблизо.
— Чакай малко — казах аз, след това освободих светлинното копие. Неочаквано свободна, без тежкия товар, аз се завъртях и открих огън по дроновете. Отбелязах две попадения, но щитовете все още се държаха и това ги накара да предприемат защитни маневри.
— Наистина ми трябва малко помощ — заговорих отново по общата линия. — Моля ви. Чува ли ме някой?
— Ами… — прозвуча небрежен, женски глас. — Обещаваш ли да не ме застреляш?
— Разбира се, че няма! — отвърнах. — Защо да те обстрелвам?
— Ами… — Един кораб се показа иззад близък астероид.
Крелянски дрон! Поставих пръст на спусъка, обърнах кораба си към него и го взех на прицел.
— Нали каза, че няма да стреляш по мен! — възмути се гласът.
Чакай. Дронът ми говореше?
— О! — възкликна Ем-бот. — Попитай я дали не е изкуствен интелект.
— Ти изкуствен интелект ли си? — попитах.
— Не, разбира се! — отвърна гласът. — Само че съм готова да помогна. От какво имаш нужда?
— Върви да прогониш дроновете, които повредиха совалката — помолих. — Дай ми малко пространство, за да я изтегля.
— Добре — съгласи се гласът.
Малкият дрон изскочи от скривалището си и се включи. Новият ми приятел дион в совалката се развика драматично.
— Така приключва всичко — докато говорещият дрон се приближаваше.
Само че дронът направи както бях помолила и прогони вражеските кораби.
— Добре — заговорих. — Ем-бот, освети на купола ми камъка, който е запушил бустера. След това ограничи лъча на светлинното копие, доколкото е възможно.
— Ооооо — отвърна той. — Дадено.
Използвах затишието в боя, за да застана зад совалката, заех внимателно позиция и изчаках подходящия момент. Не бях толкова добра като Кималин и Артуро — моят специалитет беше да летя бързо и да въртя номера. За щастие, Ем-бот освети ярко целта, а аз имах достатъчно място, за да се прицеля добре.
Така. Забелязах камъка като ярко осветена точица светлина, заклещена в металната тръба на левия бустер на совалката. Беше приблизително с размерите на човешка глава.
Нанизах камъка със светлинното копие, след това се завъртях по оста си и потеглих в другата посока. Камъкът изскочи рязко.
— Върнах си контрола! — похвали се пилотът дион. — Бустерът отново е онлайн.
— Страхотно — отвърнах. — Последвай ме.
Совалката зае място зад мен и потегли в права линия към кораба на Хешо. Креляните там се пръснаха в мига, в който се съюзихме; както се надявах, те не се интересуваха да водят битка срещу организиран враг. Изгубих говорещия дрон. Реших, че тя отново се е скрила зад астероида.
— Капитан Хешо — казах по частна линия само за нас тримата. — Намерих ни нов кораб.
— Отлично, капитан Аланик — отвърна Хешо. — Новодошли, какво е въоръжението ти и специалността?
— Нямам такива — отвърна дионът от совалката. — Казвам се Мориумур.
— Дион, а? — отвърна Хешо с очевидна изненада в гласа. Корабът му се обърна и той изглежда видя Мориумур, седнал на пилотското място зад стъкления купол. — Не просто дион, ами нероден. Любопитно.
Тримата започнахме да патрулираме бавно, търсехме други кораби, на които да помогнем и да поканим в нашата ескадра. Мориумур не беше ужасен пилот, но очевидно нямаше достатъчно опит, тъй като се паникьосваше всеки път, когато прихванеше опашка.
Независимо от това се стараеше много и не се отделяше от мен, докато водех неколцина креляни към „Достатъчно голям“, който ги взривяваше с удивителна точност. Битката се разгръщаше, отделни кораби търсеха прикритие в астероидното поле. Креляните кръжаха на групи, но стрелбата ставаше все по-рядка.
Поканих още няколко кораба да се присъединят, но те ми се сториха твърде заети — вглъбени в летенето — за да спрат. Забелязах черния кораб, докато профуча покрай нас в един момент, за да избяга на два дрона, които го преследваха. Брейд отново пренебрегна предложението ми.
— Това докога ще продължава? — попитах. — Не им ли стигат доказателствата?
— Остават седем минути — отвърна Ем-бот.
Докато минавахме покрай един отломък от взривен кораб, аз усетих, че гневът ми набъбва. Да, бяха ни предупредили, че обучението ни може да се окаже опасно. Но да обстрелват цивилни кораби! Вече изпитвах нетърпима омраза към Върховните, но сега тя пламна още по-силно. Как бе възможно да проявяват подобно безобразно пренебрежение към живота — а през всичкото време да се правят на „цивилизовани“ и „интелигентни“.
Най-сетне краят настъпи. Дроновете се обърнаха като един и поеха към минната платформа. Гласът на Уинзик се понесе по общата линия и му прозвуча самодоволно, докато поздравяваше оцелелите.