Хешо, Мориумур и аз се отправихме назад. Около петдесет други кораби бяха оцелели. Ем-бот бързо преброи онези, които бяха изтеглени назад или се бяха отказали — и като събра числата и ги извади от общия брой, разбрахме колко кораба бяха унищожени.
— Дванайсет са унищожени — каза той.
Оказаха се по-малко, отколкото очаквах — в хаоса ми се бяха сторили много повече. Това обаче означаваше, че дванайсетима са мъртви. Те бяха убити от Върховните.
Ти очакваше ли нещо друго, питаше част от мен. Много добре знаеше на какво са способни — та те избиваха хора почти осемдесет години.
Приземихме корабите си, въпреки че аз бях на ръба и очаквах някакъв капан или „изненадващ“ втори тест. Такъв нямаше. Кацнахме спокойно на платформата, изкуствената гравитация застопори корабите ни. Защитната атмосфера осигуряваше свеж въздух, докато отворим пилотските си кабини.
Други оцелели пилоти ми се сториха потресени, докато се събираха близо до сцената в края на платформата. Обикновено след битка аз се чувствах както много от извънземните изглеждаха — изтощени, изцедени от крайното внимание и фокусиране, необходими за битката. Днес обаче аз бях побесняла, докато скачах на платформата.
Що за идиоти бяха измислили подобен тест? Спомням си шока, който изпитах, когато ме изпратиха в битка през първия ден от обучението в ЗСД, но дори тогава Железен юмрук — която се опитваше отчаяно да спаси умиращите си хора — ни беше използвала като статисти. Тук Върховните бяха мощни, разчитаха на сигурност и безопасност. Същевременно зачеркваха с лека ръка живота на нетърпеливи пилоти, изпълнени с доверие.
Разбутах тълпата извънземни, пристъпих към Уинзик и останалите администратори в теста. Отворих уста да…
— Какво, по дяволите, ви става на вас? — изкрещя глас зад мен.
Застинах, преглътнах собствените си думи. Обърнах се с изненада и видях огромно извънземно, което приличаше малко на горила. Под ръка стискаше огромен шлем, промъкна се покрай мен и насочи пръст към Уинзик.
— Истински огън? — изкрещя горилата. — В тестово упражнение? Току-що извършихте еквивалент на убийство. Къде, в името на най-дълбоката бездна, ви е умът?
Затворих уста, защото този беше не по-малко бесен, но два пъти по-гръмогласен от мен.
— Подписахте се — заяви най-сетне Уинзик, притиснал ръка към гърдите в знак на неподправен ужас пред избухването на създанието.
— Към бездната, без да носите отговорност — изкрещя извънземното. — Ако накарам дете да подпише позволение да го наритам, пак ще бъда чудовище, задето съм го наритал! Тези хора нямаха никаква представа в какво се забъркват! Срамувайте се от стореното.
Създания от различни форми и размери се отдръпнаха от горилата, а официалните лица на сцената бяха напълно слисани.
— Ние… ние трябваше да видим кой може да запази спокойствие под огъня — обясни най-сетне Уинзик. — Освен това дадохме инструкции на пилотите на дроновете да не нараняват онзи, които се откажат. Олеле, олеле! Каква агресия.
— Трябваше да използвате тренировъчни куршуми! — пристъпих аз до горилата. — Както постъпват всички разумни военни по време на упражнения!
— И как точно щяхме да ги тестваме? — попита Уинзик. — Те щяха да знаят, че не е истинско. Отблъскването на гробокопачите оказва разрушително влияние на мисленето, Аланик от УрДейл. Това беше единственият начин да преценим кой е способен и хладнокръвен.
— Единственият начин ли? — попита горилата. — Да пробваме тогава друг тест! Да пробваме как ще ви се отрази един юмрук. Ще започна с чук в черепа.
— Леле, леле! — Обади се друг от официалните лица. — Заплаха?
— Да — каза Уинзик и даде знак всички да мълчат. — Каква агресия! Гул’за от вида бърл? Освободен си от длъжност.
— Освободен от… — заекна Гул’за. — Да не би да мислиш…
Пристъпих напред, за да кажа на официалните лица от Върховните къде да си заврат теста, но в ухото ми зазвуча глас, който ме спря.
— Спенса? — повика ме Ем-бот. — Моля те, не позволявай да ни изхвърлят. Не забравяй мисията!
Кипях от гняв, наблюдавах извънземното горила, който се отдръпна от въоръжените стражи диони. За малко да се разкрещя отново, но тогава някой пристъпи до мен. Беше Мориумур, дионът с двуцветното лице.
— Аланик? — каза ми той умолително. — Ела, Аланик. Да отидем да похапнем. Сигурно са ни сервирали долу. Твоят вид се храни, нали? — Той ми кимаше окуражително.