Със сигурност можех да се справя сега.
— Включи сайтоничен хипердрайв! — наредих, след това се опитах да направя онова, което бях правила веднъж, да телепортирам кораба си.
— Сайтоничен хипердрайв е офлайн — отвърна Ем-бот.
Звездни ангели. Единственият път, когато се получи, той ми каза, че е онлайн. Пробвах отново, но… та аз дори не знаех какво бях направила онзи път. Бях в опасност, всеки момент щях да умра. И тогава… бях направила…
Нещо?
Изстрел от близко оръдие едва не ме ослепи и със стиснати зъби аз се вдигнах и отдалечих от обсега на оръдията за защита. Асовете също бяха оцелели, въпреки че бяха понесли един или два удара, така че щитовете им сигурно бяха отслабнали. Освен това оставаха само три от дроновете.
Убих скоростта и завъртях кораба по оста му — все още се движех напред, но бях обърната наопаки — маневра, която означаваше, че ще се опитам да стрелям зад себе си. Както можеше да се предположи, асовете на мига кривнаха настрани. Не бяха чак такива смелчаци, когато щитовете им бяха отслабени. Вместо да стрелям, аз поех след асовете — избегнах дроновете, които се устремиха към предишната ми позиция.
Не се отделях от опашките на асовете и се опитах да се приближа достатъчно за изстрел — но които и да бяха те, доказаха, че са много добри. Започнаха сложна серия от защитни маневри, докато ускоряваха. Не прецених добре един завой и неочаквано се отдалечих от тях. Стегнах се бързо, направих широк завой и стрелях с деструкторите — сега обаче бях твърде далече и изстрелите ми бяха безполезни, изчезнаха някъде в пространството.
Ем-бот ми съобщаваше данни за скоростта и ъглите, така че не можех да отделя вниманието си дори за частица от секундата, за да погледна контролния панел. Приведох се напред, опитвах се да следвам другите кораби завой след завой — гмурване, завъртане и ускоряване. Изчаквах онзи критичен момент, когато щяхме да сме на една линия, за да мога да произведа изстрела.
Те, на свой ред, можеха всеки момент да се обърнат и да отвърнат на огъня — затова по всяка вероятност изчакваха същото като мен, надяваха се да ме хванат неподготвена в същия момент на изравняване.
Това съвършено съсредоточаване. Тази кипяща напрегнатост. Този странен момент на връзка, в който извънземният пилот повтаряше дословно маневрите ми, следваше ме, бореше се, не се отказваше — приближаваше се все повече до едно парадоксално интимно съревнование. След секунда само щяхме да сме като един. И тогава щях да ги убия.
Живеех за такива предизвикателства. Много добре знаех, че в реална битка са или те, или аз. В моменти като този не се биех за ЗСД или човечеството. Биех се, за да докажа, че мога.
Те извиха наляво в мига, в който го направих и аз. Завъртяха се и се насочиха към мен, когато за секунда попаднахме в една линия — в този момент и двамата стреляхме.
Техните изстрели пропуснаха. Моите — не. Първият ми изстрел проби отслабналите им щитове. Второто попадение ги порази от лявата страна на кабината и разкъса дископодобния кораб на части сред проблясък от светлина.
Вакуумът жадно погълна това и аз се отделих надясно, избегнах отломките. Започнах да си поемам дълбоко дъх, опитах се да успокоя сърцето си. Подложките на шлема ми бяха напоени с потта, която се стичаше надолу по лицето.
— Спенса! — извика Ем-бот. — Дроновете!
Ангели небесни.
Обърнах кораба и се отклоних настрани тъкмо когато три експлозии осветиха кабината ми. Намръщих се, но тези светлини не бяха попадения в мен — бяха последователните експлозии на дроновете. Два кораба на ЗСД профучаха наблизо.
— Благодаря, приятели — обадих се аз и докоснах копчето за груповия канал на панела.
— Пак заповядай — отвърна Кималин. — Както казва светицата: „Пази се от умните. Те проявяват глупост“. — Тя говореше с акцент, спокойно, без напрежение дори когато ми се караше.
— Мислех, че идеята е да разсейваш дроновете — заговори Еф Ем, — след това да ги поведеш към нас. — Гласът ѝ беше уверен, типичен за два пъти по-възрастен човек.
— Щях да го направя след малко.
— Да, бе — отвърна Еф Ем. — Затова си изключи приемника, за да не може Джорген да ти крещи.
— Не беше изключен — отвърнах. — Просто Ем-бот прихващаше съобщенията.
— Джорген много мрази да говори с мен! — заяви ентусиазирано Ем-бот. — Знам го от начина, по който ми го казва!
— Да, добре, врагът се оттегля — изтъкна Еф Ем. — А ти имаше късмет, че вече бяхме тръгнали насам, за да помогнем, още преди да решиш да признаеш, че си в беда.
Аз все още бях потънала в пот — сърцето ми препускаше, ръцете ми бяха хлъзгави — докато включвах отново щита си, след това обърнах кораба и се отправих към другите два. Минах покрай останките от кораба, който бях уцелила. Той продължаваше да се движи с приблизително същата скорост както когато го поразих. Това бе космосът.