Този път беше близо, помислих си аз. Толкова ли високо се бях качила? Извадих тетрадката с ръчно рисувани карти. Вече бях стояла тук прекалено дълго. Часове наред. Поспах в една от пещерите по-назад…
Погледнах часовника на гривната. Нощта беше дошла и си беше отишла, приближаваше обедно време в деня на теста — той щеше да се състои вечерта. Май трябваше да се връщам. Мама и бабчето щяха да се тревожат, ако не отидех на теста.
По дяволите да върви тестът, помислих си аз и си представих възмущението, което щях да изпитам, ако ме върнат на вратата. Вместо това се покатерих през тясна пукнатина и попаднах в друг тунел. Поне тук, поне този път, ръстът ми беше предимство.
Ново попадение разтресе пещерите. След като падаха толкова много отломки, качването до повърхността си беше пълна глупост. Пет пари не давах. Бях в безотговорно настроение. Усетих, почти чух как нещо ме тласка напред. Продължих да се изкачвам, докато най-сетне се добрах до пукнатина на тавана. През нея влизаше светлина, но тя беше равномерна, стерилно бяла, не достатъчно оранжева. Нахлу и хладен, сух въздух, което бе добър знак. Изтласках раницата си напред, след това се промъкнах през процепа и се озовах при светлината.
Повърхността. Вдигнах поглед и видях отново небето. То винаги ме караше да притаявам дъх.
Далечна светлина в небето огряваше част от земята, но аз бях потънала почти напълно в сенките. Над мен небето проблясваше от пороя падащи отломки. Те изписваха черти също като разрези. Формация от три изтребителя, клас разузнавачи Поко профуча оттам, наблюдаваха. Падащи отломки често поразяваха части от кораби или други космически боклуци, а спасеното от тях можеше да се окаже ценно. Те обаче направо побъркваха радарите ни и можеха да замаскират нашествие на креляните.
Стоях в синьо-сивата прах и оставих страхопочитанието към небето да ме завладее, усетих как ме връхлита особено чувство, когато вятърът докосна бузите ми. Бях излязла съвсем близо до база Висина, виждах я в далечината, тя беше едва на трийсетина минути пеша. След като креляните вече знаеха къде се намираме, нямаше причина да крием базата, така че тя бе разширена от скрит бункер в няколко просторни постройки, около които бе издигната стена, имаха противовъздушна отбрана и невидим щит, който да я защитава от падащите отломки.
Извън стената групи хора работеха над малка площ с нещо, което винаги ми се струваше странно: дървета и поля. Какво точно правеха там? Да не би да се опитваха да отглеждат храна на прашната почва?
Не смеех да се приближа. Охраната щеше да реши, че съм клошар от далечна пещера. Имаше обаче нещо драматично в изпъкващата зеленина на тези поля и високите стени на базата. Висина беше свидетелство за нашата решителност. В продължение на цели три поколения човечеството бе живяло като плъхове и номади на тази планета, но повече нямаше да се крием.
Изтребителите се насочиха към Висина и аз направих крачка към тях. Насочи очи към висините, беше казал татко. Към нещо по-грандиозно…
Къде ме доведе това?
Метнах раницата на гръб, взех харпуна и поех в обратната посока. Бях минавала по близък пасаж преди и реших, че с повече проучване ще съединя някои от моите карти. За съжаление когато пристигнах открих, че входът към пасажа се е срутил.
Отломки от космоса бяха паднали наблизо и бяха вдигнали облаци прах. Видях малки късчета, които падаха отгоре, огнени парчета метал…
Бяха се насочили право към мен.
Небесни ангели!
Хукнах обратно по пътя, по който бях дошла.
Не. Ненененене! Въздухът потръпна и аз усетих топлината на приближаващото срутване.
Там! Забелязах малкия отвор на пещера на повърхността — отчасти пукнатина, отчасти вход към пещера. Хвърлих се натам, подхлъзнах се и се изтъркалях вътре.
Зад мен прозвуча страшен трясък, който сякаш разтърси цялата планета. Обзета от ужас, аз включих светлинното въже и ударих с ръка камъка, докато падах през вихрещия се хаос. Отскочих нагоре, свързах светлинното въже към стената, докато скали и камъни се сипеха около мен. Пещерата потрепери.
След това всичко утихна. Замигах, за да почистя очи от прахта и открих, че вися на светлинното въже в центъра на малка пещера, може би десет или петнайсет метра висока. Бях си изгубила раницата и си бях ожулила силно ръката.
Браво. Направо страхотно, Спенса. Така става, когато побеснееш. Изпъшках, усетих, че главата ми пулсира, след това докоснах с пръсти дланта, за да освободя въжето и се спуснах на пода.